Жълтата шапчица

автор: Йорданка Радева

Имало едно време едно момиченце. То се казвало Алина. Та Алина не обичала да се вслушва в съветите на възрастните и винаги правела всичко на обратно.
Веднъж тя реши да се разходи до близката горичка. Поразхвърли красивите си дрешки в скрина, самичка се облече. Имаше прекрасна бяла блузка с къдрави къси ръкавчета- тъкмо за това време, че беше жарко лято и слънцето грееше немилостиво от ранна утрин до късно вечерта. Имаше и прекрасна поличка - цялата в жълто , а по нея звездици. Погледна се в огледалото- хареса се, преметна сплетените си плитки през рамо и затършува в скрина за още нещо. Беше се сетила за оная красива шапка, която ; беше подарена от баба ;. Намери я и я сложи на главицата си. Алина цялата грейна, шапката ; беше с цвят на слънчоглед и имаше абсолютно неговата форма. Обу си джапанките, взе си малката чантичка и тръгна, без да се обади някому. Беше все още преди обяд, та имаше много време пред себе си за разходка. Запъти се към края на махалата. Оттам нататък започваше пуст път, по който не беше ходила никога. Беше ; интересно. Около нея летяха пеперудки и пчелички, а птичките се надпяваха и кръжаха, танцувайки жизнерадостно. Беше толкова хубаво, че малкото момиче не забеляза как се отдалечи от родната си къща. Пред нея се изпречи малка зелена полянка. Тя нагази в тревата. Беше много приятно това усещане и тя се захласна по нацъфтелите полски цветя. Някои виждаше за пръв път. Малко по- нататък се виждаше началото на една гора. Реши само да надникне в нея. Но... забрави за първоначалното си намерение и навлезе по- навътре сред дърветата. Огледа се наоколо- беше ; много интересно и хубаво. Тук беше по- хладно, короните на дърветата пазеха сянка и хладината се усещаше. Тя приседна на едно повалено дърво да си почине. В краката ; пълзяха буболечки, паячета... Не усещаше времето как минава, когато забеляза, че слънцето започна да се крие. Сети се, че отдавна е тук и реши да излезе от гората. Повървя малко, ала началото ; не се виждаше. Изплаши се не на шега и започна да вика:
- Ехо... Ехооооо – но никой нямаше, за да ; отговори.
Тогава тя се затича по една утъпкана пътека, усещаше страх и ; се плачеше. А се чувстваше,че е голяма, за да бъде сама и да прави, каквото си иска. Сега се зарече:
- Само да се прибера у дома.... повече никога няма да излизам така. Винаги ще питам мама и винаги ще искам някой да има с мен – мислеше си сама Алина и потреперваше от страх.
Повървя още малко по пътечката с надежда дано по- скоро види края на гората. Времето ; се струваше,че летеше, а тя като че ли стоеше на едно място – толкова еднаква ; се струваше навсякъде гората. Уплаши се не на шега и забърза с ускорена крачка. По едно време видя пред себе си в далечината открито небе. Запъти се натам, с надежда това да е краят на пътечката и гората. Дочу пращене на съчки и шум. Уплахата ; растеше, но заедно с това и мъничката ; останала надежда да има някой ... човек тук... който да се прибира. Забърза... и ... видя малка каруца , а в нея един старец. Извика няколко пъти, но той не я чу. Само кучето му, което притичваше след него, се разлая по- силно. Тя пак се провикна. Тогава старецът обърна глава и я видя. Спря кончето и я зачака. Алинка се приближи и през сълзи му разказа всичко. Сега само копнееше заедно с него да се прибере при мама и тате. Старецът слезе от каруцата, изправи се срещу нея и я попита:
- Ти от кои хора си?
- Аз ли... на мама и тате – през сълзи рече непослушното момиче и още по-силно се разплака. Жълтата ; шапчица трепкаше като развеселен слънчоглед под хлипането ;.
- А как се казват те?– попита пак мъжът, разбирайки, че детето не го е чуло добре и се засмя.
- Мама Мира и тате Велко – бързо изрече то.
- Аха... ясно... Вие живеете в края на селото, нали?.... И как така тръгна самичка, нали ще се загубиш?
- Помислих си, че ще мога сама, нали вече съм голяма!.. Мама и тате все така ми казват – рече малката непослушница, като плачът ; все повече утихваше, добила кураж, че вече не е сама.
Старецът я погледна развеселен и ; кимна с глава:
- Хайде! Скачай в моята кола сега! – рече ; той. Седна отпред и подкара кончето си. Кучето потичваше весело след каручката. Денят се смаляваше, слънцето печеше все по- оскъдно, а малката бегълка все повече се добиваше кураж, че лошото днес почти отминава. Така и не усети кога спряха пред тяхната къща. Тя скочи чевръсто от каручката и изтича с радостен вик към портичката. Майка ; се показа на къщната врата. Алина се хвърли с радост към нея, като повтаряше непрекъснато:
- Няма вече... Няма вече...
Майка ; се усмихна. Гушна малкото си момиче и спокойно ; отвърна:
- Нали така ще пораснеш, мъниче... така ще се научиш кога можеш и кога не... Твоето сърчице е повикало неволята. Тя ти се е притекла на помощ и ето те сега тук.
- А какво е неволята, мамо?...
- Неволята ли?.. Сега ще ти разкажа... А ти случай и се учи...
Майка ; седна на най- горното стъпало до вратата и започна своята приказка. Алинка се сгуши в нея и заслуша. Майка ; разказваше увлекателно, бавно... а малката непослушка слушайки я, не усети кога и заспа. И засънува чуден сън. Намираше се в гора, цялата огряна от слънце. А около нея нацъфтели горските цвета, подскачаха зайчета , жужаха пчелички...
Детето въздъхна дълбоко. Понамести се в скута на майка си и продължи чудния си сън. Дали щеше да ; се наложи да вика неволята и този път... Вече ще знае... Но по- добре е при мама и тате... Те да ; бъдат неволята... А тя ще знае... Вече ще бъде послушна... На стъпалото до нея жълтееше слънчогледовата ; шапка и събираше последните лъчи на слънцето.