Маленький шахматист

ТИТИ ШАГИНЯН (Такухи Левон Минасян)
   «НАША ПЛАНЕТА В МИРЕ СКАЗОК»
МАЛЕНЬКИЙ ШАХМАТИСТ
  ( Перевод с болгарского Лариса Литвинова)

- Рождество, Рождество, Рождество, - обрадовался маленький Гарри, украдкой поглядывая  на красиво завернутые подарки под елкой.
   Эдмонд вертел хвостом и кружился, и лаял, увидев Гарри.
- Айда, дружок, прогуляемся по снегу!
   Эдмон приподнялся и потянулся к нему, с теплом посмотрев своими искристыми карими глазами и, в знак согласия, залаял.
- Мама, я выхожу на прогулку с Эдмоном, - сказал Гарри.
 - Не опаздывайте, я готовлю рождественский ужин, и ты знаешь, что сегодня вечером будут подарки, - ответила она Гарри…
   Улыбаясь, Гари окликнул своего верного друга, и они выбежали за дверь. Эдмон прокладывал дорогу в снегу, а Гарри послушно следовал за ним. Лес, укутанные снегами холмы, были изумительно красивы, везде слышался треск  ракет, озарявших округу.
   Гарри  окинул быстрым взглядом Эдмонда и увидел, что его маленький приятель остановился недалеко от ракеты. Гарри догнал его, удивляясь, почему Эдмон оцепенел, ощетинился и резко залаял, отрывисто и громко. Тут же Гарри заметил небольшой мостик,  на нём виднелось много следов, но ему было трудно понять, какое животное их оставило.
  Любопытство победило, и Гарри медленно пошел к мосту, разглядывая снег, а Эдмон следовал за ним. Очутившись на мосту, Гарри с небольшой тревогой  посмотрел вниз и увидел, что в бурном потоке реки несутся деревья и другие предметы. Вздыхая, она уверенно продолжала свой  разбег среди снегов.
- Эдмон, почему ты лаешь, чем ты недоволен?  Чувствуешь беду, приятель? – крикнул ему Гарри.
   Но Эдмон, продолжая лаять, не отставал от Гарри. Через какое-то время они совершенно продрогли, очутившись на противоположной стороне реки. За мостом Эдмон рванул с такой скоростью, как будто преследовал добычу. Гарри едва догнал его и увидел, что Эдмон, озираясь по сторонам, остановился, как вкопанный, не издавая ни звука. Гарри подошел,  чувствуя, как его сковала тишина, страх усилился и он обнял Эдмона.
 - Эдмон, где мы теперь? – прошептал он ему на ухо.
Вдруг нечто молниеносное пролетело перед ними и исчезло.
К Эдмону подступил удушающий запах, который привёл его к высокому деревянному забору. Гарри последовал за Эдмондом, и когда подошёл к ограде, то его внимание привлек яркий свет. За сосновым забором виднелся домик из каменных глыб. Эдмон лаял, обливался слезами,  яростно пытаясь пробраться сквозь частокол сосновой изгороди и, наконец, проделал в ней лаз. Ловко прошмыгнул туда, а за ним и Гарри заполз  на четвереньках, и они оба оказались перед домиком, выглядя испуганными. Гарри встал и подошел к двери, но она была тяжелой. Гарри налегал на неё всем своим телом, а Эдмонд разбегался и кидался на дверь, до тех пор, пока они не открыли ее. Свет и тепло манили незваных гостей. Гарри приблизился к камину, и его маленькое лицо озарилось.
 - Мы друзья, кто-нибудь здесь есть? - спросил Гарри со страхом.
   Ответ не заставил себя ждать:
 - Да, я хозяин, добро пожаловать, проходите согреться, –
 Откуда не возьмись, появился маленький старичок с очень живым выражением лица, он улыбнулся при виде Гарри и сопровождавшей его мокрой собачки.
 - А кто ты, мальчик, как ты прошел через мой сосновый забор? – продолжил старец.
 - Меня зовут Гарри, а этот хаски мой лучший друг – Эдмон, благодаря ему мы преодолели ограду.
 - Хорошо, хорошо, сядь здесь, у камина, Гарри, и согрейся, я сделаю чай, – беспокоясь, пригласил старец.
   Внезапно Эдмон с лаем бросился преследовать кого-то. Сверху непонятно что свалилось на голову Гарри, который панически закричал, а Эдмон посмотрел еще пристальнее. Старик появился с чайником в руке и, засмеявшись, сказал:
 - Габи, Габи, иди сюда, веди себя прилично, это наши гости.
   Затем Гарри увидел то, что было у него на голове, оказалось это
маленькая обезьянка, которая грациозно перепрыгнула на плечо старика. Они сели за маленький деревянный столик с нарисованными квадратами, выкрашенными в золотой и черный цвет. Чай благоухал ароматом, Эдмон успокоился  и огляделся, ластясь в ногах Гарри.
 - Гарри, я тоже покормлю твоего друга Эдмона, и я надеюсь, что он будет вести себя прилично и не облает нежную Габи. Я очень, очень старый, меня зовут Лео, и я живу здесь со своей единственной подружкой Габи, которая всегда меня слушается, - спокойно поведал старик.
 - Ха-ха, Габи не может говорить, поэтому она никогда не перечит, – сказал Гарри, улыбаясь, и продолжил:
 - Сколько тебе лет, дядя Лео?
 - Мне 120, а моей маленькой подружке 100, - ответил Лео.
 - О, - воскликнул Гарри, - в чем секрет долгожительства, дядя Лео? Расскажи мне – Гарри взмахнул восторженно руками.
 - Много-много лет назад, - начал старик, - когда я был таким маленьким мальчиком, как ты, к нам вторглись всадники из соседнего королевства и захватили наш город. Тогда я убежал в горы и излазил все высоты, холмы, и подружился с животными, обитавшими там, ведь я подкармливал их, когда мог. Когда я искал место, чтобы укрыться от холода, то неожиданно нашёл обитаемый шалаш. Там жил старик, который, прежде чем закрыть глаза, перед смертью, научил меня играть в самую древнюю игру.
 - Какая это самая древняя игра? – заинтересовался Гарри.
 - Как же так, почему никто не сказал тебе? Это игра в шахматы! – ответил дядя Лео и продолжил:
 - Я играл со стариком каждую ночь и все больше и больше учился и продвигался вперёд.  Перед тем, как он умер, старик дал мне свою шахматную коробку с фигурами и единственную книгу, которую он смог спрятать от захватчиков. Книга называлась «Персидские сказки». Читая и перечитывая их, я, наконец, понял скрытую в них мудрость. Однажды я решил возвратиться в свой город. Я бродил несколько дней, прячась от голодных медведей, плача от страха и молясь о том, чтобы найти отца и родительский дом, -  старик умолк, а глаза его заметно увлажнились. 
 - Давай, давай, - нетерпеливо упрашивал его Гарри, и Эдмон заскулил вслед за ним.
 - Я добрался до города, - продолжал дрожащим голосом дедушка Лео, - и, как будто снова всё утихло, опустошительная буря улеглась. Жизнь продолжалась, везде сновали люди,  а на базаре кипела торговля.  Вглядываясь в продавца дынь, я закричал от радости:
- Папа, папа!..
  Мы обнялись, вытирая мои слёзы, он расспрашивал, где я скрывался и что это за коробка в моих руках. Добравшись до дома, я увидел, что все было, как прежде, а мама с радостью осыпала меня своей любовью. Я рассказал родителям о старце, персидских сказках, которые я уже знал наизусть, и показал им шахматную коробку с фигурами.
   Дядя Лео потягивал чай и продолжал.
 - Тогда мама, заключив меня в объятия, взволнованно воскликнула: «Завтра вечером новый Король откроет двери замка для того, кто сможет сыграть в его древнюю игру. Победитель получит приз». На следующий день я пошел в замок, а охранники насмехались надо мной: «Ну, маленький человек, что это за коробка в твоей руке, что ты в ней держишь?» « Пожалуйста, скажите Королю, что я Лео - маленький шахматист ». Стражи засмеялись. Услышав о маленьком шахматисте, Король немедленно позвал меня. Он с любопытством рассматривал меня и деревянный ящик, который был в моих руках. «Мальчик, откуда ты взял эти шахматы?» «Я получил их в наследство от старца, который научил меня в них играть», - ответил я Королю. «Тогда давай померяемся нашими силами», - предложил король с улыбкой на лице. Мы сели играть в шахматы на моей шахматной доске. Король играл очень вдумчиво и скоро перешёл в нападение. Мне не всегда удавалось разгадать его ходы, и постепенно я начал проигрывать. «Мальчик, - сказал Король, - ты умеешь ходить фигурами, ты знаешь правила, но ты не сможешь победить меня». «Король, - ответил я, - если ты дашь шанс продвинуть мои фигуры и победить тебя, не обидев, то я сделаю это немедленно». Тогда Царь внимательно посмотрел на меня и произнёс: «В тебе живёт мудрость. Как ты научился ей, мальчик?» - «Из старых персидских сказок», - ответил я ему. «И почему ты попросил  разрешения победить меня?» - продолжил король. «Если я скажу тебе ШАХМАТ - это значит обидеть тебя – ведь оно означает «Смерть Королю», «О-о…», - воскликнул король,- выбери одно желание для себя, и я исполню его ». Подумав, я попросил Короля дать мне долголетие. И он щедро ответил мне: «Ты будешь жить долго, и у тебя будет приятельница-долгожительница, обезьянка Габи, королевский подарок тебе».
   Гарри слушал, и в его глазах заискрилось желание – умолить  старика научить его играть в шахматы. Дядя Лео показал ему фигуры, и то, как они называются, и то, что они означают, и как они двигаются.
   Гарри любил разглядывать шахматные фигуры и расставлять их на шахматной доске. Вечерело, и дедушка Лео предложил Гарри возвратиться домой, чтобы успеть к сочельнику.
 - Дедушка Лео, я обещаю снова прийти с Эдмондом, чтобы  играть в шахматы, - сказал мальчуган.
   Старец обнял его, потрепал Эдмона по голове, и попрощался с ними. На улице бушевала метель, которая заметала снегом все следы. Эдмон повел, и они снова пересекли мост, идя по глубокому снегу, проваливаясь в него и отворачиваясь от сильного ветра. Они возвратились домой, и мама Гарри встречала их, вопрошая:
 - Где ты, Гарри, ходишь, что, при таком ветре и снегопаде хочешь потеряться?
- Мама, мама, у нас была самая волшебная прогулка с Эдмондом, но я расскажу тебе о ней после ужина.
   Рождественская елка сияла, и наконец, настало время дарить подарки. Гарри улыбнулся, когда отец пригласил его.
 - Да, вон та коробка, завернутая в золотую бумагу и голубую ленту, твой подарок.
   Гарри начал развязывать ленту  медленно и постепенно, потом  быстрее и неловко открывая, нечаянно порвал обёртку, и перед его глазами мелькнул деревянный ящик с золотыми и черными квадратами.
 - Шах! Шах! – победоносно закричал Гарри. - Это игра мудреца, игра великолепного ума.
Родители Гарри с радостью смотрели на него,  удивляясь, что их сын знал о такой игре.
    Глядя на них, Гарри  поблагодарил их задумчиво:
  - И знаете ли, я никогда не захочу стать королем, чтобы я смог играть в эту мудрую игру, и спокойно говорить, когда выигрываю: ШАХМАТ.

                СЧАСТЛИВЫЙ КОНЕЦ!

   ТИТИ ШАХИНЯН   (Такухи Левон Минасян)

«НАШАТА ПЛАНЕТА В СВЕТА НА ПРИКАЗКИТЕ»

МАЛКИЯТ ШАХМАТИСТ

- Коледа, Коледа, Коледа – радоваше се малкият Хари и скришом поглеждаше към красиво увитите подаръци под елхата.
   Едмон си въртеше опашката и обикаляше в кръг, и излая, като видя Хари.
- Приятелю, хайде на разходка по снега!
   Едмон си изправи лапите, погледна с топлите си кафяви очи и излая в знак на съгласие.
- Мама, излизам да разходя Едмон – каза Хари.
- Да не закъснявате, приготвям коледна вечеря и знаеш, че тази вечер ще има подаръци  - отговори майката на Хари.
   Хари се ухили, подвикна на верния си приятел и хукнаха през врвтата навън. Едмон правеше пътечка през снега,
А Хари го следваше послушно. Гората изглеждаше  още покрасива, борчетата покрити със сняг, а наоколо се чуваше клокоченето на ракета.
   Хари хвърли бърз поглед към дмон и видя как малкият му приятел се спря в близост до ракета. Хари го настигна и недоумяваше защо Едмон не мръдва, козината му беше настръхнала и започнада лае отсечено и силно. Тогава Хари забеляза малко мостче, а по него следи от много стъпки, трудно да се определят от какво животно са.
  Любопитството надделя и Хари тръгна, газейки в снега,
Крачейки бавно към мостчето  и Едмон го последва. Хари стъпи, направи крачка по моста с лека уплаха, погледна надолу и видя как течението на реката носи дръвца и други предмети по повърхността си. Пое си дъх и продължи по-уверено в снега.
- Едман, защо лаеш, от какво си недоволен? Да не би да усещаш беда, приятелю? – извика Хари.
   Но Едмон продължаваше да лае и да следва Хари. Вече бяха премръзнали, когато стигнаха на отсрещната страна на реката. Едман хукна с такава бързина, като че ли гонеше плячка. Хари едва смогваше да го догони и видя Едман застанал на едно място без да издава звук, да се озърта. Хари год оближи и почувства как тишината го притиска, усети страх и прегърна Едмон.
 - Едмон, а сега накъде? – прошепна му в ухото Хари.
   Нещо много бързо, светкавично мина пред тях и се скри.
Едмон започна да души и миризмата го отведе до висока ограда от борчета. Хари следваше Едмон и стигайки до оградата, силна светлина привлече погдеда му. Зад оградата от борчета имаше къщурка, направена от големи неравни камъни. Едман се разлая и опита да се провре през плътния плет от борови дръвчета, и успя да направи пролука. Ловко се промъкна, а зад него Хари пропълзя на ръце и крака и двамата се озоваха пред къщурката, гледайки уплашено. Хари се изправи и приближи към вратата, но беше тежка. Хари натискаше с цялото си тяло, а Едмон се засилваше и хвърляше върху врвтата, докато я отворят. Светлината и топлината привлякоха неканените гости. Имаше камина, Хари се доближи и малкото му личице грейна.
 - Има ли някой тук, ние сме приятели – страхливо каза Хари.
   Отговорът не закъсня:
 - да, аз съм стопанинът, добре сте ми дошли, елате да се стоплите – показа се дребничък старец, с много жив поглед и усмивка украси лицето му при вида на Хари и мокрото куче до него.
 - А ти кой си, момче, как успяхте да се промъенете през моята борова ограда? – продължи старецът.
 - Аз съм Хари, а този хъски е моят най-добър приятел – Едмон, благодарение на него се промъкнахме тук.
 - Добре, добре, седни тук, до камината, Хари, и се стопли, ще направя чай – загрижено го покани старецът.
   Изведнъж Едмон се разлая и хукна да обикаля да гони някого. Нещо се стовари върху главата на Хари, който панически се развика, а Едмон, гледайки, се разлая още по-силно. Старецыт се появи с чайник в ръка и смеейки се, нареди:
 - Габи, Габи, ела тук, дръж се прилично, това са наши гости.
   Тогава Хари видя, че нещото, което беше върху главата му,
Е малка маймунка, която много грациозно се прехвърли върху рамото на стареца. Седнаха около малка дървена масичка, на която бяха нарисувани квадрати в златно и черно. Чаят ухаеше, Едман се беше укротил и се умилкваше огладнял в краката на Хари.
 - Хари, ще нахраня и твоя приятел Едмон, и се надявам да се държи прилично и да не лае по нежната Габи. Аз съм много, много стар, казвам се Лео и живея тук с моята единствена приятелка Габи, която винаги ме слуша – изрече старецът спокойно.
 - Ха-ха-ха, та Габи не може да говори и затова не прави забележки – усмихвайки се, каза Хари и продължи: – На колко  си години, дядя Лео?
 - Аз съм на 120 години и моята малка приятелка е на 100 – каза Лео.
 - Охо, извика Хари – каква е тайната да се живее толкова дълго, дядя Лео? Кажи ми -  въодушевен размахваше ръце Хари.
 - Преди много, много години – започна старецът, – когато бях малко момче като теб, нахлуха конници от съседното царство и превзеха нашия град. Тогава избягах в планината и опознах всяка височина, хълмче, дори си имх приятели – животинки, и ги хранех, когато можех. Търсех място до се скрия от студа и попаднах една обитаема хралупа. Там живееше един старец, който, преди да затвори очи, ме научи да играя на най-древната игра.
 - Коя е най-древната игра? – попита Хари.
 - Как така, никой ли не ти е казал? Та това е играта шах! – продължи дядя Лео. – Играех със стареца всяка вечер и все повече и повече напредвах. Преди да издъхне, старецът ми подари шахматната си кутия с фигурите и единствената книга, която успял да скрие от нашествениците. Книгата се каза «Персийски приказки». Четях ги, препрочитах ги и накрая разбрах поуките и мъдростта им. Реших да се върна обратно в града. Вървях с дни, криех се от гладни мечки, плачех от страх и се малех да успея и да намеря бащиния си дом и родителите си – спря старецът с навлажнени очи.
 - Продължавай, продължавай – нетърпеливо го подкани Хари, а Едман го последва с ръмжене.
 - Стигнах до града – говореше дядо Лео с треперещ глас – и като че ли пак беше спокойно, опустошителната буря беше свършила. Животът продължаваше, хората бяха забързани, а на пазара кипеше търговия. Прибрахме се у дома, всичко бе запазено, а майка ми ме обсипа с обич и радост: «Татко, татко!..» Прегърнахме се, той избърска сълзите ми, попита ме къде съм се крил и каква е тази кутия в ръцете ми. Прибрахме се у дома, всичко бе запазено, а майка ми ме обсипа с обич и радост. Разказах на родителите си за стареца, за «Персийските приказки», които вече знаех наизуст, и им показах шахматната кутия с фигурите.
   Дядя Лео отпи малко чай и продължи.
 - Тогава майка ми разтвори ръце и развълнувано извика: «Утре вечер новият Цар ще отвори вратите на замъка за този, който умее да играе на ней-древната игра. Победителят ще получи награда». На другия ден отидах до замъка, а пазачите ми се надсмиваха. «Е, дребосъчко, каква е тази кутия в ръката ти, каква е тази кутия в ръката ти, какво държиш тук?» Моля да предадете на Царя, че аз съм Лео – малкият шахматист». Пазачите се засмяха.Когато Царят чул за малкия шахматист, ме повика незабавно. Вгледа се в мен с любопитство и в дървената кутия, която носех в ръце. «Момче, откъде носиш тази шах?» «Аз го наследих от един старец, който ме научи да играя» – отвърнах аз на Царя. «Тогава нека премерим силите си» – каза Царят с усмивка на лице. Сиднахме да играем шах на моята шахматна дъска. Царят стана много замислен и нападателен. Не успявах винаги да отгатна ходовете му и постепенно започнах да губя. «Момче – каза Царят, – ти можеш да местиш фигурите, знаеш правилата, но не можеш да ме победиш». «Царю – отговори аз, – ако ми позволите да напредна и да ви победя, без да ви обидя, щ его сторя веднага». Тогава Царят ме погледна и каза: «В теб има мъдрост. Откъде си се научил на мъдрост, момче?» «От старите «Персийски приказки» – му отговорих аз. «И защо ми поиска разрешение да ме победиш?» – продължи Царят. Ако ви кажа ШАХМАТ – това означва да ви обидя – смисълът на тази дума е: «Смърт на Царя» «О-о-о… – успя да възкликне Царят. Избери си едно желание, което да изпълня за теб». Тогава помолих Царя да ме дари с дълголетие. А той щедро ми отговори: «Ще живееш дълго и ще имаш приятелка дълголетичка  - маймунката Габи, царски подарък за теб».
   Хари слушаше, от очите му искреше предизвикателства – да помоли стареца да го научи да играе на шах. Дядя Лео му показа фигурите и как се редят, как се казват и как се местят.
   Хари се увлече да разглежда шахматните фигури и да ги нарежда върху шахматнатата дъска. Свечеряваше се и тогава дядо Лео прикани Хари да тръгва, за да се прибере навреме за коледната вечер.
 - Дядо Лео,обещавам пак да дойдем с Едмон и да играем на шах – каза малчуганът.
   Старецът го прегърна, потупа едмон по главата и ги изпрати. Навън духаше силен вятър и снегът беше покрил всички следи. Едмон поведе и успяха отново да преминат през мостчето, газейки в дълбокия сняг и пазейки се от вятъра. Стигнаха дома, а майката на Хари ги посрещна:
 - Къде сте, Хари, в този вятър и сняг можете да се изгубите?
- Мамо, мамо, имахме най-вълшебната разходка с Едмон, но ще ви разкажа след вечеря.
   Елхата грееше и настъпи часът за подаръците. Хари се усмихна и баща му го прикани:
 - Да, ето тази кутия, обвита със златна хартия и синя панделка, е твоят подарък.
   Хари започна да развързва панделката, да отваря бавно и постепенно по-бързо и несръчно,скъса опаковката и пред очите му блесна дървена кутия със златни и черни квадрати.
 - Шах! Шах! – извика победоносно Хари. – Това е играта на мъдреца, играта на красивия ум.
   Родителите на Хари гледаха и с радост, и с изненада, че техният син знае за тази игра.
   Хари ги погледна и благодари с думите:
 - И знаете ли, не искам никога да стана цар, за да мога да играя на тази мъдра игра и спокойно при победа да казвам ШАХМАТ.

                ЩАСТЛИВ КРАЙ!
 


Рецензии