Лъжи и истини за писателските организации

Той вярваше, че нещата могат да се получат. Беше толкова объркан, сбъркан и сляп в това отношение. Беше забравил колко зли и завистливи могат да бъдат хората. Кри се с години старателно от всички, но таланта го изяждаше, изяждаше го отвътре.
Хвана се, хвана се в капана, в капана на писателските съюзи. Подлъга се,  когато една замазана и излъскана лелка на средна възраст пристигна от друг град да зарибва него и така наречените му колеги по перо в малкото градче, в което живееше. Той и пишещите му колеги в градчето се недолюбваха, недолюбваха се изключително много. Причината не му беше много ясна, но така е в сферата на литературата – хората се преценяват по таланта, а не по сърдечната доброта. А и защо му беше нужна добрина на един творец, когато той беше талантлив, талантлив до безбожие? Та таланта оправдава цялата лошотия на света, това е безспорен факт.
Другите пишещи в малкото градче, поне все още останалите живи, бяха до един сатирици. Тези сатирици бяха една странна групичка, събрана от кол и въже, нещо като приказката „Слепецът, въжарят и халифът“. Единият сатирик нещо май пописваше и журналистика, другият беше талантлив учителстващ и изявяващ се по стените художник, а третият, то той беше най – интересният екземпляр; толкова интересен, че за него е нужна една цяла отделна творба, ако не и книга, която да го опише. Затова ние няма да го правим. Историята ще се разкаже сама.
Излъсканата лелка пристигна. Всички пишещи, целящи да основат някакъв писателски клон, се събраха в залата на местното читалище. Нашият герой беше много учуден, че дори го допуснаха да влезе в залата. И тогава излъсканата лелка му дръпна една блестяща, измамно човешка и дълбоко лъжовна реч, в която всъщност в началото не прозираше същността на писателските съюзи.
- Онзи съюз се изчерпа като писателска единица! – заяви благо и важно лелката и кръстоса дебелите си крака един върху друг. – Неговите болни амбиции и изяждане отвътре го изчерпаха до крайност. Онзи съюз не позволява на хората да се развиват свободно, истински и да творят. Тук, в нашият съюз, това няма да се случи. Тук всичко ще бъде прозрачно и истинско, управлението ще бъде прозрачно, а вие ще имате достъп до Председателката във всяко време. Обещавам ви това. Ще създадем сайт, където всеки ще може свободно да публикува творбите си. Няма едни да бъдат изтегляни напред за сметка на другите. Всички в нашият съюз ще бъдат свободни и равни.
Речено – сторено. Новата писателска организация беше учредена. Сайтът започна да работи. Всички започнаха  да изпращат творби, които биваха публикувани. За беда, лелката – председателка си падаше малко и сатиричка, така че преминаваше ту от едната, ту от другата страна. Беше ту на страната на сатириците, ту – на страната на лириците.
В началото всичко вървеше добре. Нашият глупав писател, който най – после бе повярвал, че дойде и неговият час, бе много ревностен. Пишеше новини за местния клон, чийто секретар го изтипосаха да бъде, правеше проучвания, видеозаписи, снимки. Изпрати биографии на членовете на клона, техни творби, новини за техните успехи. И чакаше, чакаше търпеливо своят час, който все някога ще настъпи. Защото излъсканата лелка на средна възраст го зариби с фразата „И твоят час ще дойде, писателю, само повярвай в мене. Повярвай и ще стане. Ти бягай по своята писта и не се занимавай с другите. Но е жизненоважно за клона да изпращаш регулярно новини. Ама много регулярно. Разбираш ли, писателю мой!“
Разбира се, председателката разчиташе много и на новите технологии. Тя, освен сайт, създаде и много, ама много фейсбук – групи. Горкият писател – той си нямаше понятие, че такова голямо количество фейсбук – групи съществува, при това – литературни. Много хора бяха жадна за слава и изява – голямо, мало, сакато, простовато, всички. Всички пишеха, бяха свръхталантливи, бяха откриватели на нови литературни форми и норми. Във всяка група членуваха по поне по 2000 човека. Течеше ново литературно възраждане и дори кметовете от разни партии не бяха в състояние да спрат това възраждане или пък израждане, зависи от гледната точка.
В продължение на година глупавият местен писател се трепеше като куче, чакайки така обещаната отплата, която не идваше и не идваше. Замесиха го в скандали, сплетни, проблеми, обвиняваха го в липса на уважение на други секретари от градчето. Културно – просветната политика на тази държава се очертаваше като гнила ябълка, огромна гнила ябълка на фона на загниващата държава. А културата и просветата – о, те биваха прояждани и подяждани от хиляди държавни културни червеи, които твърдяха, че са родолюбци, патриоти, посветени на родината и така нататък. 2/3 от тях нямаха висше образование, а някои от тях заемаха поне по 2 – 3 служби, като получаваха заплати от няколко места. Трети пък заемаха едно и също работно място в продължение на поне 40 години.
Литературен след литературен скандал тресеше възраждащата се в литературно отношение държава. Писатели се караха, скубеха се за косите и се разправяха пред и зад медиите. Председателката продължаваше да се мазни на нашият нещастен и глупав писател и да го залъгва за породените в нея чувства. Равенството в основания от нея съюз беше само парлама. С измамно мекия си глас тя продължаваше да подмамва обнадеждения писател, че отплатата е само въпрос на време; той продължаваше да бяга по своята писта, доволен, че някой му е дал шанс. За труда си писателят получи само … обиди, ритници, шамари, заплахи. Нищо друго. В секундата, в която той пожелаеше да излезе от определената от председателката писта, следваха заплахи, наказания, неразбиране, подигравки. Според председателката ако еди – кое си не се направело еди – как си, всички щели да се подиграват и подиграват и подиграват. Цялата държава щеше да се пръска по шефовете от смях.
Писателят се чувстваше обруган, нещастен, използван. Той започна да се уморява да работи даром. Сайтът на писателската организация беше хакнат няколко пъти и на основната му страница се появяваха странни надписи за принадлежност към някаква групировка. Самият писател се сдоби с онлайн враг,  който го бе нарочил по някаква причина и постоянно му пишеше различни съобщения – и лични, и частни. Писателят се забърка и с някаква обща книга, която го лиши и от здраве, и от сън.
А председателката – тя твърдеше, че е пред фалит, че не спи, че не вижда, че няма доходи, че я боли главата и какво ли още не. Други членове на писателската организация свободно си присвояваха публицистични творби на глупавият писател, където просто сменяха имената и – воала, материал готов, публикуван и платен. За пред хората председателката беше толерантна, мила, добра, тя беше за равенство в организацията. Но насаме, о насамеее – тя заплашваше, гадняреше се и се заяждаше. Това щеше да продължи до безкрай. Но лелката – председателка избяга в чужбина, където уж работеше за благото на цялата организация, в която членуваха ту много, ту малко хора. Толкова много мъртви души …
Тогава дойде онзи фатален октомврийски ден. Писателят затъна. Местен конкурс, едно гадно пътуване, гаврещ се сатирик, който отправяше заплахи една след друга. Сякаш нещо се отприщи у въпросният сатирик и той – я пиян, я трезвен, на имения си ден започна да заплашва с щяло и нещяло писателят, който му се обади да му се извини и да му честити. Всичко свърши. Писателят беше обезвреден и погубен, погубен завинаги. Различните винаги биват отстранявани. Някакъв глупав, талантлив писател. Голяма работа. Сега в гнилата държава имаше един писател по – малко.
Всяка прилика с действителни лица е случайна.