Дух по вятър разпилян - 2012

Съдържание
1. Багри по вятъра
2.Безискусно
3. Безтебно
4.Без хепиенд
5. Без царевича царевна
6. Бери си пътем джоджен
7. Бляскава лира
8. Бумеранг
9. В безсънието обло
10. Вдъхновение
11.Вдъхновяващи практики
12. Ветреност
13. Вир
14.В листопад
15.В най-чистата гама
16. В обсег на мъгли
17. Врабчови ноти
18.В растящата чуждост
19. В смарагдово
20. В цвят моаре
21. Дзен-градини
22. Дилема
23. Друго слънце
24. Дух по вятър разпилян
25. Дъждовен воал
26. Дъжд през септември
27. Дъждовен стих
28. Дъждовно
29. Дяволски триумф
30. Елф подир фея.
31. Есен (диптих)
32. Есенно гледище
33. Есенни задачи
34. Ескиз с креда
35. Еспресо
36. Зад плета
37. Зад стъклото
38.За кой ли път
39. Защото
40. Звездна нотка
41.Зимно сбъдване
42. Индиго в здрача
43. Изгреви различни
44. Из резките пространства
45. Имане
46.И масло и мед
47. И спомен и реал
48. Как рече Заратустра?
49. Как така?
50. Капка тишина
51. Като нар
52.Кимане
53. Кой вятър
54.Коледна магия
55.Kъделя
56.Lacrimation definition
57.Лудост
58. Лунен зов
59. Любовта е винаги в мен
60. Лято високосно
61.Малко повече шанс
62. Мах пеперуден
63. Мечти
64. Мистерии без код
65.Мога, но не искам
66. Монолог на Поезията
67. Мотиви
68. Мотив и настоящ и нов
69. Музи
70.Мярка идилична
71.Най-светлият профил
72.Насън и наяве
73. Не ми се иска
74.Немоливно
75. Непредвидена роза
76. Нова песен
77. Нощ
78. Нощ неслучена
79. Облачета в месец май
80. Обръгване
81. Октомври - и дрипави храсти сънуват
82. Октомврийски напеви
83. Орисия
84. От смъртта дваж по - грозна
85. Отсянка бегла
86. Палечка
87. Повторен ескиз
88. Полиране с облак
89.Предизгревен хлад
90. Предколедно щастие
91. Предречени от Пагане
92. Прозорец спящ
93. Разкошен април
94. Разстилане на луни
95.Реалност
96. С дъх на риган
97.С дързостта на прашинка
98. Септември е (диптих)
99. Скитник-дух
100. Скок в граматиката
101. Слани
102. Слънца с луни
103. С нрав на боровинка
104. Сняг в здрача
105. С пантофка бална
106. Старомодно
107. Стих ръждив
108. С усмивка и цвете
109. Сънища наяве
110. Темзенски мотив
111. Тишини
112. Този бряг
113. Трета нощ
114. Чужди прегръдки
115. Шепа дим
============================
1.Багри по вятъра
Този стих ще сверя по дъгата,
всеки следващ пък - по есента.
тя е нежният влюбен ваятел
на спокойната нота в страстта.
няма в храма й вятър - неверник.
сви букетчета - в охра, в кармин,
някак фино ги прати, лежерно
към духа ти по вятъра син.
Ти дали ще приемеш - не зная.
все пак - има си доза тъга,
закдирана в шифъра таен
на листата, що брах по брега.
но не ми се сърди неуместно.
Всеки следващ букет ще е взрив
не от зрели в самотности песни
а от багри по вятъра див.
Ще ги пратя с душа приютена.
Едновременно - тънеща в страст.
Любовта ни е тайнствена сцена.
Кой е магът й - ти или аз?
 2.Безискусно
Разжарено въгленче - твоят глас сипе блещунки,
прогаря тъгите и вечно подлунната скръб.
Аз пряспа дали не бях, низ от прозрачност, ледунка,
щом с малко боязън се взирам във пламъка скъп.
Помитащи вихри - на страстите твои вълната
подема ме, вдига. Дали треволинка не бях,
че в страх от летежа днес мисля си, дивно ще патя
при толкова шеметност - грях като сребърен прах.
На сричките твои аз сладкото дюлево вкусвам.
Лехичка див чесън ли мойте са срички сред тях?
Вземи любовта ми. Заплаквам съвсем безискусно,
защото в очите то обич до болка видях.
3. Безтебно
В синкавия изгрев - ред роса, мъгла,
моят крак - подгизнал, твоят вик - ела.
Бих дошла, но всичко сън е и го знам.
Пеят псевдо-птички. Ти си псевдо-сам.
Всъщност спиш, прегърнат топло и далеч.
Как да преобърна моя плач във скеч?
С делник - как да свикна, тъй безтебно-ням,
звън да ме проникне, не покой от храм.
Някак следлюбовно ти да разбереш
от съня - греховник как си тръгвам - пеш.
4. Без хепиенд
Нима ще го завърнеш по пътя на сълзата
и в погледа ти сърнен ще прочете страстта ти?
А даже и прочел я, нима ще сипне кварки
и срими звездочели ще бди в съня ти жарко?
Та той в в плен на друга луна, с по-силен блясък.
за нея грейва югът и чара му опасен.
За тебе - Антарктиди, Гранландии смълчани
и мракът им невидим, отварящ нови рани.
Без хепиенд! Похлипай, щом трябва, цяла зима.
А вън снежец ще сипе, дорде затрупа името

5. Без царевича царевна

Дължа ти песен, знам , и не от днес.
Тетрадка ученическа ще грабна,
ще пиша,ще зачерквам. Вън е хладно,
но аз ще дам на пламъчност превес.
Дорде разгарям строфи злободневни
или пък вечни - (все едно, нали?),
ти сипваш натъженост. Вън вали,
а аз съм - без царевича - царевна.
Или почти. Защото в миг един
даечните мъгли ще се разпръснат,
ще се явиш. И няма да е късно
към себе си в смълчаност да вървим.
А впрочем - се ля ви. Призвездно дишам
в прегръдка ярка с лунни самоти.
Сълза по теб сама изписва стих.
Ела! И този стих ще е излишен.
 6.Бери си пътем джоджен

Бери си пътем джоджен и арника и трънка,
че аз съм тяхно тайнство, разискрено в едно.
Броя до три а после ще се засмея звънко
на твоята почуда пред мойто естество.
защо съм и вихрулка и ледена шушулка,
ту молив под възглавница, ту захарче - в кафе,
ту кикот неримуван, ту плач пък на цигулка,
ту глас на дива папрат и синьо кадифе.
Понякога навярно са режещи стъклата
на счупените мои илюзии безброй.
Тогава съм обаче син пристан за сълзата
или молитва кратка за свят заупокой.
Пристъпяй ти нататък към есенните тайнства
на струпани години и мъдри словеса.
Една магична обич, един вълшебен майстор -
ще ни сбере септември в букетче от листа.
7. Бляскава лира
Ти си мъдър поток, който бързо увлича,
самотата ми който съблича
и кокоря очи с едно "ах!" на кокиче
като в стапящ се сняг идиличен.
И защо да отричам - ти разпалваш магии,
от очите ти как да се скрия?
А страстта ти - изгарящо-шеметна сприя
как с воал от покой да изтрия?
Аз за теб ще излея думи в шепот елеен,
после в приказен парк ще немеем,
сътворен от дланта ти, що ласкаво сее
и разбужда в мен Касиопея.
С теб съкровища сбрала, целувки раздавам -
не солена, а сладка направа
и навярно следобедът наш заслужава
край морето алеята права.
И навярно ветрищата в хор ще засвирят,
ако нашата тайна издирят -
уж дошли са от хиляди тъмни баири,
а в душите им - бляскава лира.
8.Бумеранг
С недоигризан молив век ще бродя
на преките ти речи из мъглите,
в мълчанията тайни скрила кода
към чужда ласка, тръпно-неотпита.
Не ми е дадено енигми да гадая,
а и защо - те есенно раняват.
И скитам - сянка бледа в тази стая,
а нявга мислех, страст че заслужавам.
Аха - сега ще трепнеш - вятър хладен,
куплета мой - за миг ще преобърнеш.
Щом сея хлип - самотност ми се пада,
а друг ще съмне в унес сребросърмен.
Но аз дали въздишка съм в ноември
и в този дъжд пороен ще приспивам
безброй кахъри, щом съм с хрипкав тембър
на вечно зла, неспяща самодива?
Май уморих се. Искам да съм фея
на нечий август - точно по средата.
И бумеранг е фактът, че се смееш,
макар че аз съм всъщност слаб гадател.

9. В безсънието обло

Луна - меджидие се сурна пак
по хълма и нима от туй изгуби?
Посегнах за среброто й по мрак,
полепна уж прашец в дланта ми груба.
Но пак блестеше двойно по-красив
овалът й, та истинно ме стресна.
Аз считах само теб за лунно-див,
най-правоимащ - в царството от песни.
А днес разбрах с луната, че сте квит
по чар и се раздавате без жалост.
Хлипът ви е насън, тъгите - мит,
дъждът ревнив - с отложено начало.
И нещо в мен реши да прояви
по-траен интерес към щриха лунен.
Все пак - секунди чезнат яко дим,
брегът е сам и краят е на юни,
което е залог да прошептим
под кадифе от лунно-звезден поглед
как аз съм фея, ти пък - елф любим
на тази нощ в безсънието обло.
10. Вдъхновение
Да, тук съм , любими, и зъзна и чакам,
но не да пребродим мечтите,
а тръпния щрих на телата ни в мрака,
на шепота нежен и скритен.
Дали ме гадаеш? Дали ме очакваш?
Или си пред праг-невъзможност?
Аз знам, че сърцата ни бият еднакво
и пулсът на страсти е рожба.
Обаче не ще да е в този живот...
и свивам се в студ, примирена.
Тъгите единствено пак са  на ход -
самотно до смърт вдъхновение.

11. Вдъхновяващи практики

Вдъхновяващи практики. Стигат дотам
докъдето аз юлски дни спастрям,
в дух понесла галактики, в ирис - Сезам,
а в сърцето си - блясък от астри,
треволинки, малинки и ягодов лист,
още - спомен за тънки мъглици,
онзи влюбен вечерник - красив обоист
и луната -  за него девица.
Вдъхновяващи практики. Сбирам роса,
а по здрач - даже с шепи светулки.
някак трябва за тебе в дар да принеса
всички тях , плюс плача на цигулка.
Ала той може би е могъщ комплимент
за дочутите   щурчови трели.
А пък аз исках дар в този светъл твой ден
да получиш - не стих да ти стеля.
12.Ветреност
Сякаш хиляди слънчеви сватби
са се вдигнали в утринен дзен
и брегът - ленив , сънен и радващ -
синкав шлейф разпростира пред мен.
Рано-рано, нарамила облак,
наврачува дъгата топлик
сред мълчание тъжно и обло
като влюбен в измислици миг.
Ала ти не измислен си всъщност.
от реалност прогарящ, следиш,
ще проправя ли стъпки към къщи
осветени от изгрева риж.
Или миди по мрак ще търкалям
в стих и в проза и в синкав рефрен.
С тази ветреност моя едва ли
ще ме искаш докрай, насъвсем.
Само в мигове къщни и топли -
с дъх на хляб, аромат на пране -
да не чувам Вселенските вопли
от екрана по залез поне.
А плътта си до тебе да гушна
с водораслено-тръпна нега.
и на двора дъбът да прошушне
"Цяла нощ ще напридат дъга"
13. Вир
Аз ти вярвам красиво и дивно
щом нагазваш във пясъка и стих,
щм дъждовни признания ливнат
по плътта на следобеда тих.
Ти ми вярваш, когато съм фея
и нахълтвам в мъгли за декор
и лиризъм редя ветровеен
до лиризъм на дъжд- мелхиор
или светло по Варненски сплитам
октомврийски сюжети за бряг
и твърдя, че сам палваш звездите
с неуморните длани на маг.
Но дали и когато не спастряш
даже щрих от тъги-полутон
ще цъфтя - насред зимите астра
и ще бъда за римите дом?
А дали ти сред сивата пепел
на деня ми нагазил би в ден,
в който чува се вик, вместо шепот
или тръгнал би, неприютен?...
..дето пътят е - крайно примамлив,
а нощта ни мълчи ли, мълчи.
Ти се взираш в мен. приказно. Знам ли
по-дълбок вир от твойте очи?
14.В листопада
Увивам в шалове и кърпи
мълчанията си болящи.
Случайна дума ли задърпа
езика ми - я доотпращам.
Да си върви! Цял век доказвам,
че бялото е просто бяло,
змия че не държа на пазва,
не сменям принцове на бала.
По право - не играя роли,
освен една - любящ родител
и само за едно се моля -
живот и здраве - под звездите.
Но някой с думите се глуми
или прицелва. То е сходно.
Растящо в пустошта безумие.
бодливокактусна безплодност.
Затуй ще помълча значимо
наместо да ехтя в тиради.
Щом пия въздух - ще ми мине.
Ръждиво хлътвам в листопада.
15. В  най-чистата гама
На дните ми - ангел-хранител,
на нощите - възбудител,
поспри за миг, стига си скитал
в ума ми - обител.
Не би могъл в никакъв случай
самия му код да изучиш,
нали е той в ручей беззвучен
заключен.
Но свиеш ли в първата права
подлунна - по право
страстта ти към мен заслужава
прослава.
И ей ме на - фея , ти - пламък
в най-чистата гама.
От сън и хлад спомени няма.
Бдим - двама..
16. В обсег на мъгли
Светът дали дължи ни доброта
по лунна доба ,изгрев и по пладне.
Аз вкусвам вече толкова лета
ледунките на сричките му хладни.
Ще се смразя. Кралица снежна съм,
но в следващ миг - мистична като веда -
 ще ти разкажа най- добрия сън,
който изобщо смъртен би изгледал.
За божествата - не. За тях важ
разкош, а подир него - чай жасминов.
Аз просто казвам - днес ме излъжи
красиво, като лъч, през мен преминал.
Фантасмагории с безмълвно-лунна страст
на склад горчиво- сладко трупам в тона.
Но инак как магнит да стана аз
за твоя ирис влюбено-исконен?
Че да ми грейнеш - в обсег на мъгли,
поляни, брегове, треви безснежни
и сетне да не питам аз дали
светът ми е дължал подобна нежност.
17. Врабчови ноти
Пейзаж и - вместват се в окото
атлаз снежинки, сух клонак,
а аз съм врабчовата нота
над прозата - две левги - пак.
Студът в декември ме усмихва
и - муза - зимата искри,
отпуска кредитно без лихва
звън диамантен над гори.
"Врабче, бълнуваш" - тъй дочувам.
Това, любими, май си ти,
гласът ти светло ме вълнува -
лек срещу здрачни самоти.
И сигурно ще се събудя,
но искам ласка, може - две,
защото зимата е чудо,
към сън фантазен ме зове.
А аз , нали бях Пепеляшка.
Пчеличка Мая,Ехо, блян
криле разпервам днес юнашки,
рефрен да съм - неразгадан.
И ти включи се, ако искаш -
уж мъж, а предрешен врабец.
Без празничност - ако ти писва,
към Коледа впери гледец.

18. В растящата чуждост

В абсолютния център на мрака,
нито в хаоса, нито в скръбта
да се срещнем случайно не чакай –
две самотни до крайност листа.

Може би сме орисани всуе
да летим – всеки в своя си свят.
Аз дори не поисках да чуя
колко точно на скръб си богат.

В услужливо деляща Вселена
цяр за болка не си ми, ни аз.
Сякащ зъл, но спасителен гений
е растящата болка сред нас.

19. В смарагдово

Денят – фейсбукова стена
или стена, покрита с фрески
В политналата тишина
аха – да рухне във бурлеска.

Но късче залез  - нейсе – стри
Ирониите неуместни,
Възторгът умножи по три
И даже прикачи му песни

За грях,за дивна самота –
все поизтъркали се теми.
Ти – интересно – не разбра
с особен чар че са за мене.

Сега ще ти ушия стих
в смарагдово – отсянка топла,
а ти ще се намръщиш – тих,
но предвещаващ буря облак.

Защото нямам сух пастел
и силна мисъл, със които
куплет да съм, брега разчел
и ласката му дяволита.

Но и да имах – пак мълчиш,
Сърдито гледащ ме под вежди.
Добре де – обич си ми. Виж
как в миглите си те процеждам.

20. В цвят моаре

 Ти приличаш на юли, любими,
 а пък аз – на декември студен,
вятър с ледено, тръпнещо име,
трънка, смръщена в късия ден.

Нямам ласки дори златоткани.
Само дърпа се,къса, дере
гордостта,  дорде дрипа остане
вместо обичност в цвят моаре.

Ти си облакът, светлата мазка
по платното   всемирно, а аз
с черен въглен по делника драскам,
Пепеляшка съм в сивкав атлаз.

После празник, в кахъри унесен,
кърпя, кърпя, въздишка след бод.
Ти прииждаш – подлунна си песен,
търсиш плахо в тъгите ми брод.

Е, добре, ще те пусна накрая.
Доразтапяй, лекувай, бъди
тази нежна милувка от Рая,
аз която за теб бях преди.

21. Дзен-градини
                на Дела Раи

Ти си тази  Текома - радиканс
или Кампсис, Тромпетна лоза,
дето в джаза душите привика
с чистотата на юлска сълза.
Сред оранж от фунийки разгърнат,
в цветовете на ласка и жар,
ти си сричка с воала й сърмен
и си нота от изгрев- янтар.
А понякога – крехка мимоза,
ти си шалът копринен от скръб
и обвиваш в ридания този
мъж безсънен – греховника скъп.
И листенцата нощем будуват,
после перести притчи плетат,
срамежливо, с усмивка от Лувър,
пръскат в ириса строфи-ахат.
Аз в дървото маслиново сетих
изумрудно-смирения блян.
Като духче от друга планета
си оставаш сън – неразгадан,
среброструйно звъняща от хубост
и магичност на островен дух.
В тази твоя магия изгубих
на тъгите плача си възсух.
И – вълшебнице – нека ликува
всеки клон със лист незапрашен,
доразбрал как Вселени царуват
с твоя власт из градините – дзен.

22. Дилема
Да те закарам ли с кола, която нямам

до часовете на отсъстващ блян,
мъглите с хребет – зрителна измама
сред бряг бушуващ – от сълза по-сам?
Или да ги обходя еднолично
със дрипав чул от зимни ветрове,
наметнала тъги, така себични,
че пустошта им сляпо ме зове.
Да прикова ли твоето внимание
с реален или виртуален вик,
за да прозреш добрата ми смълчаност,
че е запрашила отвъд връх Перелик?
Или да си се кротна до сълзите,
строени в две редички за урок –
друг път от ласки с теб да не опитвам,
че после пак – горчилки навъзбог.

23. Друго слънце

Би трябвало да си щастлив. Нали дарявам
на двама ви изящния момент,
усамотен сред шепа на тинтява,
заключвайки плача в самата мен,
издърпала се някак от платното -
дано е цветно другиму. Щрихът
за мен ще е безцветен. С няма нота
или с подлунна скръб ще го сплета.
Луната, впрочем, хич не ме остави.
Сестрица ми е. Нещо ми мълви,
че имало било си срок – забрава,
ама какъв – иди, че разбери.
Аз знам, че има трънче – незабрава
и все току в петата ме боде.
Но ти сега – нали получи правото
да скиташ влюбен сам реши къде.
Аз ще поплача, дивно потъгувам
в безформена от студ мъглявина.
Тъй друго слънце в мен ще пропътува.
 Ти мислеше – ще мръкне. Не позна.

24. Дух по вятър разпилян

 Сред  завъртулкте  на часове вечерни,
в пунктирите на изгревен мистрал,
на пладнето сред брънките лежерни
какво си дал – дори не си разбрал.

По вятъра духа ти разпилян е
в лимонено и в случен блед опал,
загърнал  болки, излекувал рани,
за да останеш в свойта крехкост – цял.

И да потръпващ – лятно омагьосан
от стих, заключен в спомени за бряг,
където всеки миг е вестоносец
с посока риба, щука или рак.

Да тънеш в разточителни разходки,
в кашмирен дъжд по залез кадифен
с клавиш-тъга дорде не те прикотка
рефренът чист на стихващия ден.

25. Дъждовен воал

При мене – нищо интересно.
Единствено тъги, печал.
Току по Лермонтовски блеснат,
дъждовен метнат ми воал.

Аз дръпвам се, едва им бягам.
Но ти разбираш – есен, кал.
А подир тях отвън на прага
и зима ще развее шал.

Тъй редно е да потъгувам.
Тъй мило – да отроня плач.
Не да мълча – Джоконда в Лувър.
Скръбта ще ми е за илач.

„Бълнуваш някак си, момиче“ –
така те чувам с глас суров.
Навярно просто мъдрост сричам
през хлип, с остатък от любов.

26.Дъжд през септември
Каквото август обеща,
това септември ми донесе.
Две шепи стихове. Листа,
всеопрощаващ звън на есен.

Два бряга. Моят е отсам.
А с теб сбогувахме се дълго.
Ти тръгна с първата роса,
а аз поплаках. Ала мълком.

Какво ми август завеща?
Тъгата вечно да те чакам.
Луна – свидетел на нощта
как час по час разлиствам мрака.

Разчитам тъжния мотив
на обич, дето ще залезе.
Светът й ще осъмне сив
и без отблясъци на фрезии.

Дано това е само сън.
Полуреал. Полузагадка.
Дъжд през септември да не съм,
а само стих. Сълзица кратка.

27. Дъждовен стих

Утрата – като прошка бели.
Молитва древна.
Преда си облаци – къдели
нов стих да гребна.

Дъждовен стих. Немногозначен,
наивно - влюбен,
понявга – в изгрев, друг път в здрача ,
щрихиран грубо

в платна ескизни от ръката
на вещ художник,
зареян в светъл миг повратен
към Невъзможното.

И аз към теб ще се зарея,
щом лъч си – лунен,
през юни – профил ветровеен,
през август – струна.

И как, кажи, да не потъна
в света ти златен,
щом си разпръснал радостта ми
сред Необята?

28. Дъждовно

В прекрасния дъждовен ден
бъди, обичай и дарявай
любов за другите, за мен,
прииждай с ласка на тинтява.
И с песничка на ранен кос,
зад мокрите листа – с отблясък.
човек би тръгнал влюбен, бос,
разжарил доброта – в гръдта си.

И както облакът дъжди,
така и той пилял би щедро
и блян и спомен отпреди
в следите на сегашна ведрост.

Горчилките прескачал  би,
подобно локви  самозвани.
И като смях ще се кълби
над  делниците радостта му.

Така те сетих, красота.
Сезон не ще доуточнавам.
Бъди ми и след сто лета
Утеха, лек и незабрава.

29. Дяволски триумф
Ако те стигне стих, ще си научил,
че ти за мен си повей и светлик,
магичен щрих и капчица на ручей,
вселенски блян и като Вечност – миг.

А може би дори ще си се сетил,
че тръпен си ми през мъглите – брод,
единствен код в енигмата на цвете
и таен – да , но истински живот.

Ако те стигне, казвам. Не придирям
по вятър да проводя рима – две,
защото пак катеря в стих баири,
а ти в съня си друга пак зовеш.

Но как да втъкна нотка  заядлива,
да изподраскам целия възторг
със наниз- строфи – трънка и коприва,
щом ти за мен си – лъч от мелхиор?

Москва слезам не верит. Варна – тоже.
И по- добре плачът да е наум.
Сюжетът с теб е адски невъзможен,
а самотите – дяволски триумф.

30. Елф подир фея

Напротив, ще дойда, любими, в съня ти,
Без даже на дявол душа да дадеш,
Ревниво запазила думи и дати
от крехък април във изящен кипеж,
от цвят и въздишки във пареща сглобка,
от страсти и вричане, шепот – звезда.
Тъгите, хартиено свити на топка,
изхвърлих, подобно на проза – беда.
В неделнична хрумка и мах пеперуден
реших, че си струва да дойда насън
един път поне, да си плах и учуден,
с ръка да ме милнеш на прага отвън.
А после, дъждът щом зашепне греховно,
при теб да се скрия, против самота,
да слушам как – елф подир фея съдбовна –
си тичал към мен от хиляда лета.
И тайно сълзица за теб да отроня,
защото разсъмне ли- ще се стопя.
Нали само сън съм ти. Тръпен, исконен,
за който душата ти плака и пя.

31. Есен \диптиx\

Есен – за да приглуши
лудите възторзи летни.
Подир връзки мимолетни
с обич – плам да утеши.
Неразплискана жарава
в обедите. Листопад.
В този крехък тъжен свят –
есен – както подобава.
Свит край пейките клошар.
Аз пък – свита пред екрана.
Есен – може би е рано
да си ми за болка – цяр.
Или – безнадежно късно
сред изящните мъгли,
безлюбовно щом вали –
стих ръждив да ми откъснеш.
Откъсни ми цвят поне,
а стихът ще е от мене.
Есен – мисъл, споделена
пред платно на Клод Моне.
2.
Есен – тих фотонен стих,
низ от срички безискусни.
От септември дъжд отпих
с жадни августовски устни.
Сипната – като зора
над платно на проза – киша –
 есен – за да разбера
дар че си ми – свръх и свише.
Или - щрих на пейзажист,
хлипащ, нелюбим, ругаещ,
но пък пред платното – чист
и тъгуващ – по безкрая.
Знам, че пак ще приютиш
него с мен – в мотив изящен,
само че е късно – виж -
нощ самотно вейва плаща.
Есен – сбор от тишини
паркови и листопадни.
Милост е , че ни рани
с миг ръждива безотрадност.

32. Есенно гледище

Русалково-хлъзгави мигове
и ден – костенурково-грапав.
Учудено още премигам.
Дъждът е предизгревно-капещ.
Какво ли ми носи с бемолите?
Заслушвам се – грижи ли, ядове?
Понякога – истини голи,
но тях ги броя за наслада.
А всъщност – горчиво-кафени са.
Насилвам се. Гълтам с усмивка.
Утайката даже ще взема
за глътчица прелестно-пивка.
Въпрос е на есенно гледище.
По-рядко – на пролетно свикване.
Приветствам шамара пореден.
В ритника провиждам реликва.
Тъй, казват, редял изпитания
единствено Господ за силните.
Понякога – с профил съм каменен,
А ти до мен съмваш – немилнат.

33. Есенни задачи

Връз тубичката на живота
натискам и – ни грам поезия.
А ти твърдиш, че съм ти нота
висока, в багрите на фрезии.
Е как така? Нима, сковаващо,
не съм – унила резигнация
и лист по лист не те ранявам
отвъд строфичните си знаци?
Ела на себе си!\kоето е
На „Отиди си!“ равнозначното\.
А аз – ще дораздам на слепите
с два хикса – есенни задачи.

34.Ескиз с креда

Наместо да пласти  с бои
безхитростни ескизи с креда
денят ми стихове рои,
а аз замислено го гледам
Сега дали  ще разплете
вързопчетаот две-три тайни,
учудено, като дете,
донесло ги отгде – незнайно?
Че върху крехкото платно
да сипне ято от снежинки
или пък плисък от фотон
по изгрев – лъч от стиховинки.
Стиховища редят се, знам,
наесен или в люта зима.
Сега е пролет – чист Сезам
за къдри от изящни рими.
И сигурно би продължил –
 kaртина стих  и стих – картина
така до привечер април.
Но ти ме призова – по име.

35.  Еспресо

Умората не спира да диктува:
намръщен залез. Тъжна пелена,
мъгли в април, които – колко струват,
че чак за мисълта да са храна.
Но виж – в мъглите тихичко изплува
на моя мил изгарящата плът.
Ах , не било наяве. Сън сънувам,
а уж се движа – мравка насред път.
Сега какво – да уточним последно
реал ли е или пък мит е стар,
понеже във съня ми щом погледне,
той, този мил, дарява плач за цяр.
И аз не знам. Обърквам се, понеже
умора- сън, будуване и пак –
превръщат ме в последния невежа,
залутан сред въпроси като в сняг.
Но този мил разбуди ли ме с чаша
еспресо, ще отдъхна най-подир.
Бълнувам май и почвам да го плаша,
макар че уж в съня бил властвал мир.

36.  Зад плета

               „Дали вихрулка си в степта,
                дали си хладинка в пустиня“
                Валери Станков

Последно време, виж, поете,
наистина съм  трън и глог,
задрасках званието „цвете“.
Не ми прилича сърнен скок.
Последно време – ни вихрулка
съм, ни в пустиня – хладинка.
безструнна, по-скоро – цигулка,
в родината си – чужденка.
А в чужди строфи пък – любима,
без даже да съм дала знак.
Последно време – кътам рими
единствено за мрак и сняг..
Какво да сторя? Бях и фея
И Палечка и розов храст
и птичи мах по ветровея,
а май че бях и блян и страст.
Сега съм в рамка неуютна.
В ръждиви дрипи, есента
мечтае с кикот да ме бутне
на зла самотност – зад плета.

37. Зад стъклото

От минало страдално,
в разискрено сегашно,
с пантофчиците бални
по пътищата прашни
на спомени и мисли
докрай  непреболяни,
не облак да надвисне,
а да зарастват – рани,
докрай да го повярваш,
докрай да го усетиш.
И есен да те парне
с невинността на цвете,
с беззвучността на обич,
която пак закриля.
Септември е способен
на ласчица от свила,
от собствен свой порядък
в ръждиви листопади.
Дъждът не е преграда,
ни отказ безотраден
от бъдещи и днешни
усмивки и моменти.
Ако си с мисъл грешна,
ще си тъга на лентата
на филма му фантазен.
Сега прости, защото
стихът не се опази,
залезе зад стъклото.

38. За кой ли път

Дали да те заселя
на моста от въздишки
връз спомени – постеля,
изплаквайки  ти – всичко?
Или пък на сълзата
по друмите незнайни
назад    да те препратя
към белези от тайни?
Дали стихът тъжовен
на чернова да сторя,
възторг с позлата нова
залепяйки – отгоре?
Кажи ми – щом си цвете,
усмивка моя, ласка,
ти, мрака в мен усетил ,
ще се смразиш ли - рязко?
Или с целувка топла
по бузите ми бледи
Ще пресушаваш вопли
за кой ли път – пореден?

39. Защото

Защото те избрах – ще те пребродя,
защото те сънувах – ще цъфтя,
подобно клонка в стихнала природа
на твойте мъжки трепети в съня.

Защото те преброждам – ще отмъкна
тъгите пясъчни – за по-добър ефект,
ще ги засипя с радости и смътно
ще си ги спомняш – в хрумка на естет.

Защото ще постигам – ще се вслушам
на думите ти в трескавия низ.
След дъждове ненастни – тук е суша
и грейва с ласка луд крайморски бриз.

Защото знам – един ден ще изгубя
и теб и ласката и стихналия сън,
затуй сега постой край мене – влюбен
и забрави, че мрачно е навън!

40. Звездна нотка

Учудвам се на кроткия фотон
и слънце и енергия през юни.
Не е белязан с тъжен полутон,
но и не сипва ситен смях върху ми.
Спокойно ми е. Ведро. И твърдя,
че лодката далечна ще се върне.
Тя моят стих е, в нея ще редя
отново цвят, докато нощ прегърне
и приюти духа ми в ирис син,
край сивото на делника прикоткан.
В такава нощ навярно Божий син
у всекиго би грейнал в звездна нотка.

41. Зимно сбъдване

Дали прободе ме внезапно с кинжал от сребърно кокиче
или с воал ме запокити от зимни облаци менливи,
в сълзица бегла ли покапна по профила ми на момиче,
зачерквайки нрава ми скритен на всевидяща самодива?

Дали в снежинки наваля ме – всенощни мисли ненадейни,
в самотна длан за да извайвам на спомена портрета чезнещ,
или бе извор белокамен и в щедростта ти чудодейна
потапях длани в  унес смайващ, а капките – в искряща бездна?

Пиела за монета чиста възторга ти от белотата,
защото бе страстта ни вечна и не замлъкна песента ни,
кажи – дали не зографисвам  днес унеса си край елхата,
тъгувайки, че си далечна прашинка, в Космос запиляна.

И знам, че пак ще се намерим и съвършено ще е ново
усещането, че си близко, но без прииждаща раздяла,
защото помнещото „вчера“ във ирис – океан съдбовен,
ще бърза не да ни разплиска, а да ни сбъдне в тръпно цяло.

42. Индиго в здрача
                На Валери Станков

Тук „наръчник за лунатици“, „Буквар за влюбени „ пък – там,
А аз къде съм – като птица кръжа над чувсвата = Сезам
И виждам в сълзите, пете, галактики от скръб и смах,
При все, че разумът зает е от спомени да бърше прах.

Ах, тези спомени, които чертаят бряг и вълнолом!
Нима носталгии са скрити, нима тъгата в тях е дом
За всички притчи преболяни и всяка капка от възторг?
Градина цветна – младостта ни – сега без струни е минор.

Но – казано е – всяка сила е в настоящия момент.
Затуй и аз не съм си мила, когато тъна в сантимент.
Пораснала съм, плувам, значи, спокойно в мъдрост и печал,
Досипвайки индиго в здрача, рефренът ми – за да е цял.

43. Изгреви различни

Да, да, раздвижил се е мракът.
Не ще и дума.
Дъжд  Персеиден не дочаках,
а теб - срещу ми.
Oбаче – сянка на виновност
в очите, в тона.
Да, да, страстта не е вековна.
В сух миг се рони.

Разбирам – изгреви различни.
Нов цвят и – пъстрооо!
Как да останеш безразличен?
Да не откъснеш?

И сигурно – очакваш горест,
Вик, драматичност.
Виж! Свобода вали отгоре.
Категорично!

44. Из резките пространства

Съвсем праволинейна съм, съвсем.
На „Вие“ съм с метафора и символ.
Когато сив е – сив е моят ден.
Дори не се насилвам да му кимвам.
Разнищвам, хапя, мръщя се, горча.
Да продължа ли? Или си отиваш?
Виж – там ти турих рими във бохча.
Вземи ги. Дар  от лоша самодива.
Не ме мисли. Витая си съвсем
заслужено из резките пространства,
където няма обич за кадем,
дъжд метеорен, взрив протуберанси.
Но някак си – и с теб се уморих.
Потънахме в красивост златоткана.
А тя е мит. Лъжовносветещ стих.
Сън, който да прекъсна не е рано.

45. Имане

Така скроил те в унеса си Господ –
човещината над човешки бой е.
Кусур не връзваш. Проклетията е троскот.
Карезът – липсва. Чарът блика – троен.

Сегиз – тогиз притичвам – звън – рекичка
нозете ти с възторзи да опаша,
че знайно е – Луната е самичка
без Слънцето , студът в гръдта й – страшен.

Без теб тук поминуват криво-ляво
останалите дни, нощите дремят,
курдисали тъги – безбрежна плява
на ненагледници – звезди да спъват стремето.

Но късам с тях. Възторзите – имане
единствено ще вардя през годините,
да може сетен миг дорде настане
те да венчаят всичко пято и изминато.

46.   И масло и мед

На изгреви чисти порталите златни ще мина,
на светли дъждовности – прага в прозрачно сребро.
Без лебеди – братя , Елиза ще дойда, любими.
Какво ще ти нося ли? Стихове, цяло ведро.

Недей да се мръщиш. Мълчана е дълго водата.
Дори да разплисквам – повярвай, бъбривост не е.
По-скоро на истини – брънчици из необята.
А нявга ги търсех с ожулени в кръв колене.

Какво да ме правиш. Дойдох. За кога да се връщам?
Приветствай. Отпивай. Току-виж , харесаш за миг.
Понеже – сам знаеш – зимувах сред срички, не в къща.
Но късно пробудих се – вече бях болка и вик.

Сега съм обаче – тъй нова - щом март е на прага.
Сияйност на капки съм. Блед и звънлив силует.
След хляба на масата чай за „Добре дошла!“ слагаш.
И тъй е резонно. Ще бъда и масло и мед.

47. И спомен и реал
Заслушан в тишината на августовски мрак,
зареян в необята, по-жарък и от мак,
по-крехък и от стомна, от цвете – по-раним.
по дух – такъв те помня – по-тъжен и от мим.
От вятър – по-нестихващ, ревнив, без миг покой,
дори когато свикваш със рая да си мой
и с ада на далечност наяве и насън.
Страстта дали е вечна? Пак ти си бъдещ звън
и щрих, пределно-ласкав, импресия за цяр.
Рисувам с пъстри краски нов ден – върху кенар,
раздиплям с пръсти вещо и спомен и реал.
Върни се! Как да сещам духът ми – че е цял?

48. Как рече Заратустра?

Обичам ближния, но повече обичам
Идеята за твоята далечност,
Стаена в чистотата на кокиче
И светостта на камъче крайречно.

При ближния аз срещам огледало
За моя лик – принцеса несмеяна.
При теб намирам бъдещата цялост
На моя дух – разискрено сияние.

Не ме учи на близостта със ближен,
Защото уморих се да актьорствам.
Учои ме на далечния сподвижник
С хармонията – в непротивоборство.
Това бе пак съвет от заратустра
И аз отново тих поклон му сторих.
На дивния му всеобхватен устрем
Освен с възторг – с какво да отговоря?

49. Как така?

Не знам кой по-далеч в момента е
от тези светли пясъчни декори.
Дали аз с мисъл – пърхащо небе
над тъжен блян, на спомени покорен.
Дали ти с длани, стелещи мотив
от синкав дим и късни листопади,
подобно рамка, блеснала в статив
сред делник къс, за цветности създаден?
И как така, потънал в изумруд,
кръстосал жадно ириса ми скитащ,
твърдиш, че дух си, смръзнал се от студ?
Та аз нима съм стон , сълзица скрита?
Нима не се разгръщам – ей ме на –
в изящен полъх, звън и песъчинка,
за да ме грабнеш – не щрих, а жена –
светулка юлска в мрака боровинков?
И как така твърдиш, че е горчив
денят ти и са фосфорно-нечути
звездите ти? Нима под чужд статив
недоразбрани – в скръб ще се залутат?

50. Капка тишина

В широкото поле на тишината
ще ме намериш – както си седиш
и ще е семпло утрото и свято,
а пък лъчът му – тъничък и риж.
И ще разплиска мигове от лято
така невинно дремещият бряг,
а ти ковал би шепоти от злато,
докато сипва изгревът варак.
Но даже с дух на мислеща тръстика
и с плът на маг не търся Абсолют,
защото среща трън и перуника
гледецът мой в предесенния студ.
А ти върви, върви към твоя Извор!
От Абсолюта жадно си гребни.
Знам, че опива повече от изба,
щом в капката му тишина звъни.

51. Като нар

Звездите -  трепкащи меджидиета
край фосфористо-дремеща луна
събират блясъци в едно пустинно цвете –
далечен дар за Вярната Жена.

За делника й, в блян горчив охлузен,
сред който вик до хлип се е снишил.
И всеки дъжд за другиго е муза,
а всеки спомен – с нрав пък на бодил.

Подир което нов светлик се сеща
да плисне в мисъл, стих и календар.
И си текат години – много нещо,
в стипчиво-сладка обич като нар.

52. Кимане

Любови светещи. Светулки идещи.
Властта им сещаш ли? Цвета им виждаш ли?
Залели пясъчно по прилив здрача ти.
Отсъстват крясъци и липсват плачове.
И вместо спомени въртят се мигове
в дланта отронени, в духа достигат ме.
И знам – наивно е. Измамно-хубаво.
Светопреливници и сенки улави.
Сред тях съм – има ме. След малко – тръгвам си.
Пребродих с кимане куп важни същности.

53. Кой вятър

Разпръснаха  се облаците.
Над главата ми и в мен.
Сега е тихо, толкова е тихо,
че заприличвам на монах, изпаднал в дзен
на делника си всред самия вихър.
Как точно позволява се разкош
за сетивата – бряг, вълни – не зная.
Без всички тях светът изглежда лош,
а виж, така е – снимчица от рая.
На нея – аз и ти. Две чаши чай.
 Не – по-добре – бутилка минерална.
Така ще сещаме,  че краят е на май
и плаж вещаят капките кристални.
Да , да , бълнуваш вече \на ума
така приказвам, смъмрям го наужким,
защото той си тъне в светлина
и в стих, написан някога от Пушкин.\
А аз ще трябва вече да вървя
и да потъна в джунглата си градска,
понеже тук –кой вятър ме довя,
задуха в рими, а поантата – задраска.

54.Коледна магия

Не спираш да ме смайваш с океан
от приказно изящество във бяло.
От Господа за маг ли си избран
да искаш да ме сбтднеп, да съм цяла?
Сред зимното на Коледния блян,
валящи чудеса и  лъч мъждукащ,
дали с вълшебен глас изграждаш храм,
на чийто порти тихо да почукам,
да се помоля, да избегнем студ,
към къщичка от обичност поели
и да дъхти домашният уют
на бор зелен и сладки със канела.
И чувствата ни страст да са и днес,
в снежинка красотата да открият,
защото тя е точният адрес
на сипнатата Коледна магия.

55. Къделя

Но иде миг – с безветрия безславни.
Дори и полъх няма от поезия.
И здрачът стих не е, а просто – бавност,
от влюбени по пейките разглезена.

Да скачам ли, поела глътка въздух,
от този миг далеч – да се опазя.
Нали успехът рибка е и – хлъзгав?
Понявга мерне се ей тъй – от куртоазия.
И да препълвам с думи океаните
на древната словесност – грях не е ли?
Аз на мълчанието мисля да пристана,
с възторг запрела – тъничка къделя.

56.Lacrimation definition

       „Ох, най-реални са нереалните!
            Доведи го, боже, по пътя на сълзата!“
                Анонимен


Най-нереалните са най-реални?
А ти си Принц на пясъчните лилии?
Или пък припознах се пак фатално,
Потънах в мир на тайнствена идилия?

И все пак – да изплувам не помагай.
Навлязох дръзко, твърде надълбоко.
Дали навън, връз камък, ми е драго
Да се ожуля – друга щом е болка

И режещият пясък – щом е друго,
А клечорлякът грозен щом ранява?
Та тук, в очите ти, аз вече сетих юга,
Макар с разплакан ирис на тинтява.

Довел те бог , по пътя  на сълзата –
сега дали при мен ще те остави,
или реална нереалност разпозна ти
на шепота ми в ниските октави?

57.Лудост

    „Аз искам като  ябълка крадена
Да те скрия във своята пазва“
                ZEMEDELEC

Е, скрий ме тогава мен – ябълка златна
да бъда из твоята пазва,
Далеч от катрана на тежкия вратник
Сто скърби из който пролазват.
Далеч от дувари, с които огражда
И сетният  скитник страстта си.
Лицето си няма да черня със сажди,
 А в твоя вир устни ще квася.
Ще грея гръдта ти по късните доби,
Косите на веда щом плисна
Подобно пшеница в смълчаната соба
Над праг, в сребро лунно накиснат.

И пламък какъ в , насън ще се чудя
Зной трескав щом свършек си няма.
Довчера = с прозрачна душа = пеперуда,
Днес лъч, вперен втебе съм само.
И няма да мине, не искам да мине
На залеза тръпната луост,
А ти, уж присетен за чужди градини,
От своя свят – мен да прокудиш.

58. лунен зов

Пак ме връхлитат ветрове всевластни
По Пучкин, по некрасов и по бунин.
Животът е магия. И е ясно,
Че съм подвластна на зова му лунен.
Че съм , уви, докрай незащитена
От приливи и отливи в страстта ти.
Човешката ми участ е ранена,
Защото само в сън си ми изпратен.
На месечината е студ. При минус двеста
Понякога във спомени осъмвам.
Напразно питам дните си „Къде сте?“
Във фойерверки отговор не гръмва.
Среброто лунно стихва ме, снишава.
Знам, обичта ни няма да се върне.
Ще си потъне в мъдрата забрава,
на лунен кратер вмиг ще се превърне.
А аз ще си стоя под ветровете,
всевластната им гръд ще ме връхлита.
В ръцете си ще топля лунно цвете –
самотна бледност в тъничка възхита.

59.Любовта е винаги в мен
Любовта е винаги в мен – като нежна светулка.
Аз пък – в нейния плен се разпръсквам – шушулка
От среднощни слова – паяжинки – платина.
Друг път – лък с тетива е страстта, що рани ме.
Или – езерен стих – вричането във вярност
мен охлажда ту с тих изгрев, ту пък ме парне
с огнен плам – благослов. И разпервам крилете.
В свят на обич дойдох, с благодарност – да светя.

60. Лято високосно

Светът кръжи – и ме завихря –
лист семпъл, треволинка, мах.
Оставил ми е словом – цифром
два дара – страст и лунен прах.
Два дара. Повече не искам.
Щом тъна в цветната им власт,
то значи – прилив съм разплискан
в миг водораслен – тюркоаз.
Ела праха да грабнем лунен.
От свършек не че ме е страх,
но просто – краят е на юни,
а ти все тъй си мил и плах.
И едновременно цял списък
Животи обещал ми, бдиш
очите ми реал дали са
или са снимчици в Париж.
Не ще са снимчици. Докосвам
с очи и устни, милвам с длан.
В такова лято високосно
дали би съмнал звездно-сам?

61. малко повече шанс

Има ли по-красиви от влюбените? – попитах.
Ами, може би само малките деца, Милейди,
отвърна ми ти и в смеха ти бе скрита
сякаш нетърпеливостта на кораб на рейда.

По душа съм изящна калинка, но се смутих
до последната праведна точка,
Защото си всъщност и ангел и стих,
а си се скрил в образ на човек – нарочно.

И сега ще чакам  за първия танц
първо ти да ме изведеш на дансинга.
Нека си извоювам малко повече шанс,
Милорд, за сърцето Ви, по време на валса.

62. мах пеперуден

Бих прекарала няколко дни,
Ако имах такава възможност,
С мил роман, който леко сладни,
Литри чай или мах пред триножник.
Но – какво да рисувам в захлас?
Там, в романа, виж, всичко е ясно –
Ще си мисля, че тя – туй съм аз.
Ти пък – някой любовник в опасност.
А в платното? Какво да реша?
Имам няколко въглена само.
Ако искаш – ще тръгна пеша
И от спомен – бои ще наранмя.
Те ще греят ,а аз ще трептя.
Виж ме, рея се – мах пеперуден.
Търся теб – насред всички цветя.
Жаждам моята – юлската лудост.

Да, но виждам = задава се дъжд.
Ах, септември е толкова близо!
Нищо, пак си ела – тъжен мъж.
Твоя плач ще суша, твойте ризи.

63. Мечти

За кой път подбрала стадата с мечти по баира,
решат ли да бягат – завръщам ги с медена реч,
шептя им как вятър и птица за тях всъщност свирят,
за тях как  белее се облаче в синкава глеч.

Поспряла край камък, за теб им шептя постоянно,
чертая полянки със дъхава обич  и цвят.
И нищо, им казвам, че мил, но далечен си странник,
тук глогът дори ще те сети за свой роден брат.

Ах, нека си дойдеш, с очи да погалиш пейзажа,
пастирката в мен да усмихнеш - тя мръщи се все,
тя тъне на август смълчано в пътеките влажни,
а хлипът й нощен – и той пък отде ли се взе?


64. Мистерия без код
Ти пак ми бягаш – заек, изтърван
в безкрайността на ловните полета.
А мислех с шепи –вярност да ти дам
докато спя, будувам или шетам.

Защо ли всъщност? Тя ще ти тежи.
Теб вярности отколе те обграждат
с красив воал, гланцирани лъжи,
а аз пък – виж, потънала съм  сажди.

Какво ти пука? Дим си и така.
Къде отиваш – дявол ли те знае.
Довчера мил бе, с ангелска ръка
редил ми бе звездици от безкрая.

А днес си пак – мистерия без код.
За да не хлипям – просто се отдръпвам.
Ще те прегърна – в някой друг живот,
понеже в този есенно е скръбно.

65. Мога, но не искам

Мога да чета Ахматова
цяла нощ, ала не искам.
Предпочитам силно блясъка
в поглед неизмислен.
Предпочитам буден – трепета
и – без край – прегръдките.
Стонове, а после шепот и –
пием се на глътки.
Чак когато тръгна в утрото,
за да те изпратя,
ще съгледам пеперуди,
ще се сетя за Ахматова.
Ще потъна нежно-прелестно
на стиха в капчука й.
Ще те искам пак до себе си,
че без тебе – глухо е.

66. Монолог на Поезията

По-скоро съзерцателят е този,
към който в ден такъв ще потека,
в росист рефрен с ухание на роза
ще плисна – звън в добрата му ръка.
Или обратно – в плачове китарни
и в тъй премного стихове насън
ще се излея облачно над Варна,
че ще гадаеп  – май съм строфа-трън?!
Уви, така е . Век не съумявам
да бъда с неугрижено лице.
И щом ме търсиш – стъпваш по жарава.
Въздъх съм, но – не галя със перце.
Дори е спорно горест  че лекувам,
с целебни билки римно че церя.
А всъщност искам. Иначе не струвам.
Но на Самотност, знам, съм дъщеря.
И внучка съм – на Скърби повсеместни.
Но в ден такъв от щастие съм вик.
Без мен е трудно. С мен пък – не е лесно.
Сълза в око съм. В миг.Единствен миг.

67. Мотиви

Стихът е вече стар и – значи
да дойде друг – по-нов и лъскав!
Аз твърде интернетно плача.
Съм виртуално – твърде дръзка.
А ти ме милваш по косичката
и жалиш ме за мойте драми.
Недей така. Не казах – всичко
при мен е сол във жива рана.
Все пак – си имам идилични
бои – цял куп – да ги притурям.
Два взвода облаци магични
и – тук-таме – по някой бурен.
Та – малко ли е? Други нямат
дори и цветенце в пейзажа.
Съм относителна, но драма
аз исках просто да ти кажа.
Зависи и от всякой ъгъл,
позитивизъм, гледна точка.
Ти плачеш. Стига си ме лъгал,
че взимам тонове височко.
Нима мотиви преповтарям?
Нали уж виждаш - нова – грея.
В царствата ми щом влезеш – царят,
далеч от тях ще се зарея.

68. Мотив и настоящ и нов
Мълчания декларативни. Пейзаж изронващ се и пуст.
Отдалечаваш се – сетивно
И тайнствено – като индус.
Запалил си магична факла
Във ириса, но не за мен
Ще бъдат шепотите вакли
В призвездна нощ и семпъл ден.
Не, не, денят не ще е семпъл.
Ще бъде разник. Но боли,
Защото с ускорено темпо
В мен безлюбовните мъгли
С тъгите лист по лист е ваят
Унила есен, зимен мрак.
Ше съм присетена накрая,
Че спомените са ми враг.
И, пробвала  да се разгърна
В мотив и настоящ и нов,
Аз самотите ще прегърна
През хлип, с остатък от любов.

69. Музи

Ах, музи на кило сме и музи на конвейр!
Поевтиняхме някак си, поевтиняхме.
Без всяка уж животът му е в сивкаво – до чер,
а то – не чиним ни петак, ни драхма.

Менят се посвещения, слънца изникват нови,
отгде се взимат – бездна виртуална…
Какви ти тука вечности и парещи любови,
дори скръбта е в тонове – изтъркано-банални.

И дрезгавеят ноти, станиолено отдадени
на кухи трели – греят, но не топлят.
И как да вярвам всъщност на милите тиради,
щом северняк облъхва подлунните ти вопли.

Аз се изтеглям, чуваш ли, поете на звездиците,
спасявам се, додето ми е време.
В дланта ми – шепа стихове – с брашното и със триците,
омокрени със сълзи са, щом пука ми и дреме.

70.  Мярка идилична

Наистина луната се разхожда
Тъй сякаш й е дивно безразлично,
Че питанките, дето нощем глождят
Са израз пряк на скърби спорадични.

Достатъчна причина  да оклюмаш.
Ти мислел си, че бди, съпреживява,
Реди два плана в тихата ти дума,
Три прилива при твоята поява.

Ато излиза – твърде надценена
Идеята за вечност в любовта ти.
А пък луната сякаш че на сцена
Теб бута и зове да си изпатиш.

Но ти решил си все пак да не рухнеш,
Ни тя да те скрои в бездънни рамки
На зла тъга от звездната й кухня,
Докато хлип отпива те от сламка.

Така по-трайно призори ще мигаш
Невярващо и ще процеждаш изгрев
През миглите, живота си на книга
Дорде редиш или пък в стих разискрен.

И тъй, за днес , щом всичко й е ясно,
Луната диск ще плъзне драматично
Към сенки, позволили си да гаснат,
А теб ще мери – с мярка идилична.

71. Най-светлият профил

Какво си, любими? Възторг или глътка пенлива,
която отпивам, възпявайки звездно нощта,
додето в пелина ти търсиш мен - сън-самодива,
дарила те с чудо и ласка на първи цветя,

обвила те с шемета - чист из смеха й да бродиш,
да среща с теб изгреви – будни и неми от страст.
Какво съм, любими? Светулка ли с райска природа
или венчелистче и жрица под слънчева власт?

Каква е и тайната,  дето  ме с унес магьосва,
та сън да не сещам, когато си с мисъл далеч,
а щом се завърнеш – да грейвам във капчица росна
и звън кехлибарен да вливам в моминската реч?

Какво ли сме двама? Простенваща страст ли в зеници,
изящна ли ведрост на длани, преплетени в стих
Или пък най-чистата нота в ята – върволица,
а после – платно светлосенки в следобеда тих?

Какъвто и отговор в нас да прошепне Всемирът,
аз знам, че ще пиеш до дъно, ще пиеш за мен,
а аз пък за теб. И ще вая с невидима лира
най-светлия профил на влюбен до болка рефрен.

72. Насън и наяве

Обожествен , обожествен от делничните ми декори,
изгрява тихо този ден зад непробудния прозорец.
Стъклата пипвам – в стих звънят. Но иначе са още сънни,
сънуват ирис от ахат и твойте шепоти бездънни.
Навярно затова сме квит. Аз също в блянове се рея.
И питам се  - защо си скрит в страстта на спомен ветровеен?
Не можеше ли – плът и кръв – на нощите ми по платното
невинно да изгряваш пръв, препъвайки се в грях с охота?
…на лятното ми битие във лекотата непосилна
защо реши – насън дойде? Наяве – скитник си немилнат.

73. Не ми се иска
Не ми се иска твърде много да пораствам.
Ето – подарявам ти  шепичка вода изворна.
С безгрижието някак си сме се сраснали
в пожелателно наклонение, но в сегашно-разискрено
време. И душата ми паяжинка е
от платината на септемврийското утро,
пеперуда в мечтателно – синкаво,
кацнала върху хлапашко кутре.
годините ми са даденост, но съм изтрила
мрачността от цялата им натрупаност.
Възнамерявам да опазя  съвсем лекокрило
усмивките си – да не бъдат счупени
от крадци тайни по пътища незнайни,
опитващи се да ме завлекат в Хаоса.
Малко трудно ще стане. В сегашно-сияйно
изравям мъдрост от пясъчни наноси.

74. немоливно

Той ме намира в миг и час на неорфични  немистерии,
бленува глас като атлаз, а аз хриптя – гарванопера.
Кандилкащ се в умора стих подавам му – за да миряса.
Днес толкова горчилки пих. За медноструйност – не сколасах.
Разнищвах ветрища и дим, октомври влачеше порои.
По-бледа от самотен мим, пресрещах срички зад  завоя.
А той сияйности зове и шеметности до премала.
Тъй сляп е – кърпя строфи две, страстта ми есенно преваля
в ръждив въпрос почти през плач – до март дали ще ме дочака
на бистър смях да съм ковач, а не на думи – призрак в мрака.
Уви, остава даже глух, съвсем немоливно ме моли
да взема тон от клона сух.Той – хъс за писане в неволя.

75.Непредвидена роза

В непрозрачна повърхност
шава цветен проблясък
на неделнични
думи изящни -
вмиг нощта да превърне
в мит от сол и от пясък
сред мълчания –
шепот прораснал.
Тишини – прилив – отлив.
Върху хрускащи миди
боса стъпя ли –
теб да настигна,
ирис син ще закотвя –
в твоя ирис да видя
страст пламти ли
и в унес ще мигна.
Блика мракът
и разплисква със шепи
обич ветрена,
звън малахитов.
Като песен над люлка
срички влюбени слепям –
в твойте ласки 
без свян да се скитат.
Вън от всякаква проза
в синя рима сглоби ни
без да бърза
магьосникът Космос.
В непредвидена роза
блесна крехкото име
на страстта ни
изящна и росна.

76. Нова песен
Това бе второто издание на жалките ми плачове.
А подир тях ще се нахраня с чист въздух – в здрача.
Ще гребна шепа настроение от паркове и ручеи,
макар че твърде уморена е благодатта им – в случая.
Но тя не моли теб за връщане в рефрена стар на дните ми.
Небето си остава смръщено, а ти върви – непитан
защо и как страстта предесенна и накъде – те праща.
Аз просто искам нова песен  - дъжд – в делник прашен.

77.Нощ

Безсънна нощ! – на мащеха с ръцете
каквото взе – не върна. Пропиля.
Не се усмихвай, вещице! Пердето
прокле те също, също те видя.

Проклета участ! Клетите клепачи
полуфантазна тежест не покри.
Ех, радиовълни! Какво ли значат,
Щом стих узрява смръщено, в санскрит.

Щом тялото до мен коварно липсва.
Домът гъмжи от вещи – страшно пуст.
Било ти е излишно да записваш?
Или си казал – земен ли е трус?

Не е и земен. Суперсвръхкосмичен!
Не е и трус. По-друго е  - мъртвак.
Аз не че вероятностите сричам.
И не че питам: Где? С коя? И как?

И не че паля сетната цигара.
Аз просто чакам утрото. А то –
то не че ме с предчувствия изгаря
Зад безлюбовно-хладното стъкло.

78. Нощ неслучена

Нощта – неслучена. Часът
Не е ли час на разминаване?
Тела, които да не спят
И Бог, угрижен и за двама ни.
Или пък тъжен. Все едно.
Без друго вече е и късно.
Вън мракът стих реди в пано,
А аз защо да го прекъсвам?
Какво, че малко е плачлив,
Скръбта му – че не е наужким
И рими влачи – полужив
Току под уличната крушка?
По-малко горд да е вървял.
Да бе се спънал – та да види,
Че другият е още цял,
Но носи болка – перла в мида.
И мисля – точно затова
Осъмна не с когото трябва
Страстта ти. Моята глава
На друг целувките пък грабна.
Сега е късно.Не плачи,
Луна, без глас. Сестрица си ми.
Тъй двете дай да помълчим
На устни с името любимо.

79. Облачета в месец май

Веднъж сребро си, бляскав ум
Във спор, по – книжному безкраен,
Друг път – за мисълта ми друм,
По който щуро да се мая,
Да се въртя, да търся щрих
И тична дума, точна сричка,
А исках – с обич, не с триптих
От мен да ти разкрия всичко.
Да ти подскажа, да личи,
Че всички бризове събираш
Във търсещите ми очи.
Но май ще чуе пак Всемирът:
Какво си ти/ какво, кажи?
Чак докога да те гадая?
Не си изплетен от лъжи,
ала суров си и си краен.
Сега – да дам ли ход напред?
Да върна ли? Или – на място.
Какъвто и да следвам ред,
Все ми е чоглаво и тясно.
Ще взема да мълча докрай,
Предлагайки ти трансцедентност
От облачета в месец май,
Разпръснати поливалентно.

80.  Обръгване

За лека нощ ще те целуна –
изящна песъчинка в длан
ще е страстта ни подир юни.
През август – рибка на талян.
За лека нощ ще те прегърна.
Разстлали люляци и мак
току пред грижите кахърни,
ще тънем в шепоти от злак.
За лека нощ при теб ще легна,
коси ще плисна - нощен дъжд.
Не си ли бивал с ласка жегнат
ти – вятър, предрешен на мъж?
При теб реша ли да остана,
насипала за лека нощ
коприна – жар бих, момин пламък,
безсънен люляк – за разкош.
Ала реша ли – ще си тръгна.
Не ме сънувай дълго ти.
Един от нас комай обръгна
на здрачните си самоти.

81. Октомври – и дрипави хрясти сънуват

Октомври – и дрипави храсти сънуват
Атлази на летни къпини и глог.
Октомври е ехо на маг, пророкуващ
Как утре ще тръгнеш – и хладен и строг.
С душа изтерзана, ще махат липите,
Стаили въпроси в клонака си гол.
Те нека за теб вместо мен да попитат,
Защото куражът ми стри се на сол.
И нямам и сили с очи доверчиви,
Загребали тъжна докрай синева,
Да питам :А там, накъдето отиваш,
Дали ще е обич, безсънна трева,
Разискрена сладост на миг пълноструен,
Колибка от слама, но с покрив от страст.
Мъгли йерихонски тук рог ще надуят,
Ще трупат носталгии – пласт подир пласт,
Ще сещат прииждащи дни вледенени,
Без дъжд от целувки и облаци – смях.
И – снежна кралица – ще скитам аз денем,
Превърнала теб в шепа спомени – прах.

82.Октомврийски напеви

Мъгли с недевствен порив лягат в легло от пясък и камъш.
Ръждива есен вън на прага безспирно сее хлип и дъжд,
Доволна сякаш да разнищи сред листопада стар сюжет,
Напомня уж за теб, но – виж ти – е явна хрумка на естет.

Че кой ще е естетът – питам – тя – есента ли или аз,
Щом в блян по слънчевата пита снишили сме и двете глас,
А талантливецът е всъщност октомври – гений на тъги,
Издигнал ми от срички къща и вместо покривче – дъги.

Сред тях спокойно  теб дарявам на свръхфантазния му ум,
Във строфите ми – звездна плява, а в неговите – стих – триумф
Във сладкоизгревни напеви, а после- в римен свръхпорой
Възторг разплисква многодневен с хъс древен, но и дивно мой.

И знам, че после ще започнат възхвали, оди на страстта.
Седя си тъй, следя нарочно сюжетно тънките места,
В които аз и ти навярно криле подлунно ще сплетем –
две птици с нотка благодарност и с лъч в сърцата – за кадем.

А подир туй – какво ли следва – дори не искам и да знам.
Щом няма в чувствата подредба, то аз по чувства съм  Сезам.
Октомври нека да му мисли сюжета как ще разплете.
Аха! – към тебе в багри плисна, щастлив и мил – като дете.

83. Орисия

Дорде изучавам живота с гледец ококорен,
Той тайничко мен изучава , засукал мустак.
Така съм  му дивна мишена и вратник отворен,
Така ми е вгледанв отвъдно и в тукашно знак.

Така му се вдигам на пръсти – високо, високо,
Но – стигна ли облак премъдър – печал ме вали,
А после си спомням за твоята страст пъстроока
И шлейфа с раздяла, усукан от седем мъгли.

И хлипно е някак. Не съмват в усмивкалетата.
Каква орисия – да хлътна в самотност – овраг,
Да слушам луната – ще прати ли някога дата,
С любов да се върнеш, прекрачил безсънния праг.

84. От смъртта дваж по-грозна

От смъртта дваж по-грозна дори да поискам да бъда,
Да намажа лицето ссъс сажди – досущ таласъм,
Да реша да стоваря връз маси сал хляба оскъден
И да плъзна – неверница – стъпки по сух калдаръм,

Женски бяс да прихваня от твойте отсъствия дълги,
С изтормозени клепки да пърхам в безгласен въпрос,
Пак си знам, че съм сенчица твоя и мълком
Ще те следвам до гроб както вик следва стар албатрос.

Впрочем, знам, че обратното също едяволски вярно
Ни един ден макар че не съмва безоблачно-мил,
Все за нещо ревниви мъгли или дъжд се стоварват
Сякаш Господ е писал „Любов“, после дълго е трил.

И са въпреки всичко душите ни лика-прилика.
И измивам лицето от сажди – дасвети в нощта.
Няма бягство от теб! Като пламъче в лес трепетликов
В твоя поглед потъвам – и нежен пожар е нощта.

85. Отсянка бегла

Пазителка на ручей – нимфа и Ехо подир нарцис клет,
Мълчание, което кимва, идилия – в обратен ред.
Сегиз-тогиз в неверник-вятър лоза, усукала стъбла,
 имейл, на себе си изпратен, недешифрирана мъгла
или пък мит – недоразплетен и хлип, потънал сред дъжда,
в безкраен час  - унило цвете, несретно  чезнеща следа,
луна, изтикана зад облак, зарит сред мнимости реал,
ням вик сред тишините обли на пусти нощи тънещ цял.
Невидим гост, отсянка бегла, в деня ти – дух неприютен
Аз вече бях. И се оттеглям.не спастряй спомени за мен.

86. Палечка
Хей,къде ме отнесе
С тези нежни цигулки?
Блика ручейче – песен,
А в душата – светулки
Като тичинки – фосфор,
Ирис блед на тъгата.
Колко нежен е Господ!
Звън-миливки е пратил
И от облаче – шепот
И от макове  страсти.
Няма как да сме слепи
За зова на прекрасното.
Цял ден мога да скитам –
Палечка – сред листата.
И – което бе скрито
ще изровя, разпратя
към душите ви летни
с цвят на крехка тинтява.
радостта – искрометно
да струи в незабрава.

87. Повторен ескиз

Но какво още искаш-трън в пета, зрънце в мида, ти – обич?
И какво още чакаш –стих-сълза ли, на мъката – брат?
Тази песен е всичко, което извая в мен с огън.
Спря чертите на мрака, но в огъня твой – изгорях.
Тихомълком дълбая днес в спомени- летни пространства.
Те са притча за юли, за пясък, листец и нега,
Те са шепот потаен за сбъднато звездно шаманство
или сипнат цвят дюлев току над платно на Дега.
Аз какво не бих дала за повторен ескиз – отпечатък,
за бездънни въздишки и ласки в подлунния час.
Онзи ирис фатален да ме люшне към шеметни дати,
всяка дума излишна да бъде в страстта ни – атлаз.
И какво не бих взела назаем от морската хубост –
онзи блян песъчинков ли, бриза ли в птичия мах?
Както те са поели по своя път – тъй  аз се губех
и намирах. Прашинка в дланта ти и шеметност бях.
Но сега съм албум. Нищо друго, освен шепа снимки.
И така е раняващ всеки изгрев, осъмнал без теб.
Изброявам наум  даже мирис на цвят боровинков,
даже бледа тинтява и тънък лъч в облачна дреб.
С този именно лъч тръгва сетната моя надежда
 като ангел и дявол да грейнеш из дните ми пак,
сред Вселенската глъч тишините, усукани в прежда
мойта гръд да пленят и по изгрев да сипнат варак.
За да срина тъгата, непонятния тон неприветен
На мълва хлевоуста, рразсипала мрак или сол,
Бих пиляла златата на всичките твои куплети.
Знам – не ще е напусто с диез да изтрия бемол.
Възкресила брега бих до сетната мида в пейзажа,
До щриха вълноломен, до късния гларусов вик.
Аз по него ристъпях, решила докрай да разкажа
Как от твойта притома изригнал бе райският миг.
Бих ти дала, Любов, всяка мъничка светла въздишка,отразена в дъжда и разискрена в приливен блян.
Знам,че в нежен обков ще напридаш прозрачните нишки,
Вмит, оставил следа, но от моя мил – неразгадан.
Ако все пак дочуе плача ми цигулков и трепне,
Бих изгряла с копнежа на фея от тънкия свят –
още с първите струни да сети той бризове летни,
вплели старата нежност в очите му – тъжен ахат.
Пак, любов, да ни люшнеш, през всичките тези години,
Утаена напразно в сълзата на спомена тих.
Просто – той да ме гушне – през огън и болка преминал.
Моят мил. Като празник страстта да допише в нас стих.

88.полиране с облак

Стар златар си ми ти. Ала аз пък
С бронз воювам, отивайки стих,
Закарфичила стръкче от астра
Върху стру строфи – предлетен триптих.
Ща  не ща обработвам грижливо
Първа сричка в последния ред.
Не върви да е в пясъчно-сиво,
Щом е пладне или преди пет.
Виж, по залез съвсем ювелирно
Донанасям със кофи варак,
Дъх от дюля и клонка от смирна
И – със шепите пъпки от мак.
И полирам задъхано с облак,
Да поставя ли – чудя се – звън
В тази рима карминено-топла
Или в ритъма – нищещ се трън.
Стар златар си ми ти. Със усмивка,
Стружки скръб отстранил ми и плач
Доналиваш ми виното пивко
На любовния мартенски здрач.

89. предизгревен хлад

Златовезана кротост на утро с черешова сласт,
Благосклонна Вселена и блед изумруд на тревичка,
Разпилени лъчи, нацелували  първия храст,
Който сеща, че миг преди изгрева – има си всичко.

И дори не прегръщаш тъгите на спомена ням
И дори не отплуваш със блян – като с някоя лодка.
Този миг е всесолен – прилича на фреска във храм,
Живописно успяла и скитник немил да прикотка.

Няма тежки въздишки. На двора прастарият дъб
Сипе мъдрост наместо листенца пресъхнали страсти.
И мълчание обло царува, без усет за ръб,
Доловено нацяло, а после – в молитвени части.

Ти отдавна усещаш, че юни отлива с размах
Всяка капка роса на върха на прозрачната четка
От предизгревен хлад и че твойто учудено „Ах!“
Приютило е вятър с всяка мъничка синкава клетка.

И любов на талази приижда със птичия глас,
В неглеждосани стомни бавна глътка безмълвно отпиваш.
По-нататък ще трябва да пилееш до мрак свойто „аз“,
Но сега чудо грабна си – с жажда на сън – самодива.

90. Предколедно щастие

Изящнто великолепие на загадката
Ще заключа в куп пясъчни рими,
Ще запечатам за вечно магията – кратката,
За да срещна дебнещата виелица на зимата.

Ще й се усмихна в предколедно щастие,
Сто на сто тя самата загадка е,
Защото дори ветровете всевластни
Ност дъх на канелени сладки.

Ще сме всички с любов край елхата струпани,
Деца с децата ще сме, в трепет, мечтателно,
Мъглите навън – част от пъзела на уюта ни
Ще са блян за лапландски звън – вихър в душата ни.

Истина е. копнеж. Подсказка вълнуваща
За един празник в декември, тъй снежно възвищен.
Ще ни усмихне той, знам, денонощно ще сме будуващи,
Лесно за сторване ще е , трудно пък – да се опише.

91.предречено от Пагане

Мойта книга с поезия сама си се пише.
Сигурно нивга няма да бъде издадена.
Интернетно качена, среднощно въздишана,
тя е всъщност  природна даденост.
От най-ценните, предполагам. Надявам се.
А с природата човек не се бори.
Без да плащам обществено мнение данък,
пиша своите редистории,
настоящи любови, тревоги, мечти,
в лилав дъжд аз по Принс ги разтварям.
Много честичко хлябът ми мъчен горчи,
но така е и в цяла българия.
А пък общата болка – тя болка не е.
И разтварят се някъде в нета
бледи рими, предречени от Пагане
и безхитростно-ведри куплети.

92. Прозорец спящ

Полага ли ти се покоят –
Като ердето мил и тюлен,
Нарекъл те – частица своя
Току в началото на юли?
С хотелски нрав, от град мъничък,
Прошмугнал се между листата
На клон в пейзажа идиличен,
Послушно шушнещ зад стъклата.
Полага ли ти се или пък
Откраднат е и ще си плащаш?
Как смееп – пепеляшка в дрипи
По здрач смълчан да вейваш плаща?
Та ти си тук за час, за два-три.
Нощувка и – към коловоза,
Вагонни звуци,шумни кадри,
Претежък сак, прелеки рози.
Отпий сега, че да си ходиш,
Докрай отпий от тишината.
Грабни си тюркоаз- природа
В прозорец спящ и – дай нататък!

93. разкошен април

Турско-синьо и хромово –жълто,
ярка охра и бледа лила –
в сив момичешки ирис нахълтва
чист пейзаж, порен с птичи крила.
Чист пейзаж, живописван по пладне –
олеандър, кипарис и нар
и беседка, нарочно прохладна
и съновник, учудващо стар.
Че защо ли сега да отвори
тази книга девойката с жар?
Тя е ведра. На всичко отгоре
някой чай й е сипал за цяр.
И отпива от спомени сладки
или – захарно пак – от мечти,
но за теб си остава загадка,
че съвсем е щастлива почти.
Ти навярно си същият този,
който снощи рисува й дъжд,
после – плач, после – кървава роза
и си тръгна – фаталният мъж.
Тя не помни дали те сънува.
Тя не пита къде си се скрил.
Тя се чуди защо да тъгува,
щом навън е разкошен април.
94. разстилане на луни

Аз отдавна сънувам луни
И отдавна на длан ги разстилам
В стиховинка, която звъни
Сутрин – тъжно , следобед пък – мило.

В тищинисе заслушвам и знам,
Те с любов отразяват Вселени
Ит мечти и са тръпен сезам
За зората ти, вгледана в мене.

Аз обаче съвсем не твърдя,
Че не нося тъга в своя ирис
Хей тъй, както с любов си редя
Плажни миди и спомени диря

От стократните твои слънца.
Затова умълчана съм звездно.
Пак ли ще се разминем – зрънца
Самота – в галактически бездни?

95.реалност

Сам се пали и сам се туши на страстта ми бездимния пламък.
Боже, пролет е! В мен заглуши,ако можеш, въздишките само!
С тях ме глождят и остра вина и съмнения, срички ревниви
за изящната друга жена на нощта му в палитрата дива.
Нейни пръсти. И негова сласт.После –шепотът – властно начало.
Вековечната пагубна страст, а пък тук – самота до премала.
И се сплитат телата насън в чужда тяхна, не моя реалност.
И допирам до устните трън да просвиря скръбта си банална.

96. С дъх на риган

Каквопък – чуден или не
сънят пристига
в крило, по вятър, на коне
и с дъх на риган.

Защо пък риган?Не успях
да се заслушам.
В мен запокитил звезден прах,
сънят се сгуши.
Добре. Доволно. Ще летя,
насън ще сбирам
нектар от песни и цветя
и звън баирен.
Наяве – мравка и Сизиф.
В съня – пчеличка.
Животът – прав е и е крив
да нямам всичко.
Но имам – себе си поне.
И теб - по право
в съдба – палитра на Моне
и в стих сподавен.

97. С дързостта на прашинка

Пренебрегна рефлекса и не реагира.
Подир туй оцени и щетите.
Бяха нулеви в ириса чист на Всемира.
Явно имаше изводи скрити.

Не държеше да знае, но стихна в блаженство
И, смирена до тайнство на мида,
В кръстопътя разлистен на хиляди дзенства
Спря се мъдрия вятър да види.

И почти съумя с дързостта на прашинка
Дружелюбния Господ да срещне,
Дораздал бе бои той в следобеда синкав
И отдъхваше в шапка от лешник.

Ако знаеше ти как и днес коленичи
Тя и с плам композира му песен,
Всъщност щеше ли с нея наум да засричап
На звездите санскрита нелесен?

98. Септември е /диптих/

1.
Дали е време да тъжа, дали е време да се радвам?
Септември е – не е лъжа, че нотка горест се прокрадва
в очите, в жеста и гласа.Но мисля – някак й е рано.
По пладне жар ще понеса, но не с многострадално рамо.
Защо ли още да съм хлип? Навън дори не е дъждовно.
Валят – по техен си тертип, листа от дървеса вековни.
Сега ако не съм възторг, кога – в мъгли ли безответни,
изтлели в сетен мелхиор да любят бризовете летни
и мраз сред зимните утра разстелили, наравно с киша?
Не, по-добре е да умрат тъгите ми, докато пиша.
2.
Септември – злато ли, ръжда или изящество на лира?
Ах, все едно е . Сред дъжда тъй трудно отговор намирам.
Могъл би, впрочем, да е дом за дрипави мъгли във здрача,
Безкрайно  скръбен полутон по суша и море да влачи.
Но още, явно, ни щади. И нито намек за раздели
На влюбени под рой звезди назад, към себе си поели.
А аз вървя, вървя напред, за срещата ни закъснявам.
Септември е. минава пет. Светът е шеметна направа.

99. Скитник – дух

Нагнетява си прищявки този синкав юли,
Скрил се в зрънце подир мравка и в листец от дюля.
Слял се с жега неабсурдна, унес незаплетен
На лъча, по ската сурнат и премигнал – в цвете.
Още в колко дни контрастни стих ще се въззима
С тъжен мах, за да е ясно – тук без теб е зима.
Тук без теб е блян – пространство, песъчинков космос
И са звездните шаманства хлипащо – несносни.
Ако, впрочем, морска хубост грабна, цяр да стане,
Ти дали ще се изгубиш, скитник – дух – в страстта ми?

100. Скок в граматиката

В настоящия момент – единствено силен
Ще разходя Бинго – своето куче,
Ще вървя дълго – почти цяла миля
По брега на синьото си благополучие.
В настоящия момент – единствено силен
Ще умълча на миналото грешките – сприи,
ще ги пратя по дявола все едно са разсилен
пред хихикането ми вътрешно „Не на мен тия!“
В настоящия момент пак за теб ще попея
Най – испанско възможната песен
Толкова кръшно, че да не посмееш
Да ме разплакваш с идеята за есен.
Ще те прегърна от разстояние
И ще предрека в бъдеще разискрено
Твоето грейване на северно сияние
Пред моя праг от среднощни мисли.
После ще вдигна тост пред огледалото,
Утвърждавайки твоята единственост,
Скорошно връщане и вселенска цялост,
В която зрелостта на орех е предимство.
И за да не страда настоящият момент
И за да е все така силен,
Ще посипя звезден прах от Шекспиров сонет
Върху фаталната си глава на самовила.

101.Слани
Този шкаф подреден – виж, той също е стих,
Непривичен макар, твърде скромен.
А пък ризата  дето мерих, шерих и ших –
поетичен е блян или спомен.
Уморих се да бълвам интернетно слова
всеки ден – сутрин,обед и вечер.
Аз съм просто човек. Не поет при това –
ти макар че така ме нарече.
А шедьовърът, който все така предстои –
в бяг към него май гоня Михаля.
Поизчерпах и ярките, пъстри бои
и се зъбя, наместо да галя.
Тъй…сега към какво да потегля, кажи,
или вече строфично да спирам?
И над мен и над теб тон от проза тежи.
Да търча ли по римни баири?
Няма кой да ми каже.Моят мил ме цени
за до днес сътвореното, мисля.
А навън чудни есенни, тежки слани.
Боже, плачат да бъдат описвани!

102. Слънца с луни

Тъй някак с панделка бих вързала слънца
И – на рожден ден – като на рожден ден.
Поетите – не са ли езерца
От капки есен – тихичък молебен?
Могло  би, ах, да нося и луни
В изящно-звездна тънка опаковка,
Но знам защо рожденикът смени
„луни“ с „беди“ в добрите си трактовки.
Той беше искрен – плачеше насън.
Понякога изчезваше наяве
В полета римни – с мак, синчец и трън
осъмваше раним и богоравен.
Затуй с варака – мога да сгреша.
Сребро ли сипна -  може да загазя,
Неволно щом чрез тях ще предреша
Превесел смях в стиха му на талази.
А той ридае – също като мен.
Тъй съдено ни – тъжно до премала!
Поете, ще дариш ли ти на мен
Слънца с луни в деня, за теб специален?

103. С нрав на боровинка

Ловя момента. Той лови ме мен.
Върху платно – удачно закарфичва,
Та да си знам :вали. Сега е ден,
Подир това пък – нощ е за поличби.
Но аз мълча молитвено във храм
От дъждоструйни капки и минути.
Щастлива съм. И няма как да знам
Дали в миг следващ нещо ще се срути.
Вали край мен. Във мен е сушина,
Понеже вярвам – някой ме обича
И ме облича в песенност една
И ме поглежда с нежност на кокиче.
Какво ще види? Атом тишина,
Два атома възторг от песъчинки,
Полепнал грях в очите на цена,
А тя самата – с нрав на боровинка.
Но ето днес – отсъжда й се мах
Доволно пеперуден и изящен.
А аз си мисля – съм ли или бях
Жена такава – тичинка от страсти.

104. Сняг в здрача

Есен – и шумят листата в паркове, градини с цвят
тук – ръждив и там – с позлата. Слуша стар и слуша млад.
Но какво ли ще дочуят? Причтчи за отлитнал миг.
Или вятър ще нахлуе в спомените – като вик.
Аз за тях не знам, по право, но за себе си твърдя,
Че те виждам – дъгоравен или равен на дъжда.
На дъжда е по-резонно. Той – тъга и ти – тъга,
Бледоримни,  всесезонни. Хлип, нахлул откъм брега.
Само че – защо да плача? Есента ще отлети.
Ще засветиш – сняг във здрача. Стих сред неми самоти.

105. С пантофка бална

Мистично-приказна мъгла, изящно светла нереалност
Във моя ден аз бих могла да привнеса с пантофка бална.
Но не сега, но не сега. А виж – след няколко си века.
Сега нагазвам във тъга и мрачност. Нека ми е, нека!
Защо така? Не питай мен, а миговете свръхсурови.
Как мога в късичкия ден за дълги стихове да ровя?
Да скрия болката с воал от най - предесенна  красивост.
И с дух да те приветствам – цял във цвят на маргаритки диви.
Знам, по-добре е да прозреш,че вик съм в смръщената проза.
И само нощем тръгвам пеш към теб във сънища от рози.
И моля да виниш не мен, а този свят неидиличен,
В който – усмихнат и смутен,в мен търсиш – приказно момиче.

106. Старомодно
 Ти не си нереален, но аз
вече толкова дълго те чакам,
Че приказвам на някой атлас,
вместо с теб да приказвам из мрака
И макар че далечен си – спят
всички ревности – бури коварни.
Как наложил си в миг – благодат
не идея за грях, а за вярност?
Старомодно е – вярност, възторг.
Но от взора ти как да побягна?
Днес изпратиш ли бриз, утре – норд,
знай – приемам ги с кротост на агне.
И дали този жест и насън
всеки влюбен фотон заслепява?
Вечно Слънце бъди ми, аз съм
вечно твоята Алфа – Центавър.

107. Стих ръждив

Написах стих, така ръждив,
Че се изгуби сред листата.
Сега, дори да струпам злато
Връз римите – кой ми е крив?
В тревите газя и се мразя
Частично. Как го пропилях!
Край мене август вдига прах,
Че иде есен на талази.
Друг да напиша – как ще дишам?
Не ми е мрачно, ни дъждовно.
Загребвам шепоти вековни
На сенки, дъбове и лишеи.
Стаена, звездно примирена,
С отсъствия на скръб у мен,
Не пиша стих. Потъвам в дзен,
а той в нощта твори вселени.

108.  С усмивка и цвете

С усмивкаи цвете пристигам,
Нехая за тъмната страна на луната.
Цветето се разлиства с дух на комунига,
защото знае, че си ми от Бога пратен.

Това, че до днес не съм го отчела
Е една от най ридаещите грешки.
Ала натам, накъдето с теб сме поели,
Казано по Ницше, всичко е твърде човешко.

Запътени към проливна Есенна Импресия,
да помахаме на отлитащите птици.
Лятото ни дари с песен. После взе си я.
И тъгата с жълто листо ни взе на прицел.

109. Сънища наяве

Дъгата, странниче, подобно лък извих,
за да уцеля слънцето ти страстно
и посред май  да сътворя триптих,
до късна доба прелестно всевластен.
Повярвай ми, не бе ми синкав блян,
А само навик, вещерски и тръпен,
Да сипна дъжд кобалтов с много плам,
На две магии в сенките да стъпя.
И ето ме  - от бледия зефир
Над теб ще лъхнат, ако го поискам,
Рефрен за бряг и тъничък Всемир,
Тъги беззвездни, скрити в ноти ниски.
Но ти дали ще трепнеш – светъл мах,
Владетел същ и маг на тишините,
Предизгревно разсънил ме за грях
И обещаващ нежности – не питам.
Ще доловя в самия ти рефрен,
Вълните ми по юнски приласкаващ,
Събудил и вулканите във мен,
Как пак ще тънем в сънища наяве.

110.  Темзенски мотив

Ти обеща ми стих за Темза
И прилежащите мъгли,
За цяр да мие хем и хем за
Мек блян сред делнични ъгли.

Ти обеща ми стих. Аз чакам
И търся си го с много плам
На моя морски бряг във мрака.
Но ще дочакам ли – не знам.

Сега май плуваш в темзи други.
Реки ли? Нечии очи?
До теб най-вярната съпруга
Така невярващо мълчи.

Художнико! Певецо буден,
наум пак гребнал светлина,
Как съумя в мен да прокудиш
Мита за грешната жена?

Днес даже и оттук съм вярна
На твоя темзенски мотив,
Който в смълчан покой ме парна –
тъй ненаписано – красив.

111. Тишини

Ни стъклописваш делници, ни празник зографисваш,
околовръст щом всяка прелест е смълчана.
От грешки в тона и в цвета накрая писва.
За фалш ли дебнеш – себе си ще хванеш.

И си мълчиш – най-смислено мигрирал
Към южното на спомени от пясък
Или към мах на късен дъждосвирец.
Шумът за теб – изчезнала е раса.

Кому да обясниш – дали и трябва
Как боровинкитв на неприкосновеност
И тишините – блян не просто грабват, а са залог – за щастие безценно.

И най-подир, щом в думи пак заплуваш,
нов бряг домогнал – сбъднатост в страстта ти
какво че някой друг ще степенува
тъгите ти бъбриви – с днешна дата?

112. Този бряг

Този бряг не е грешник.
Той е ангел в анфас.
Под чадърите смешни
Аз съм слух, ти си глас.

Аз съм шестото чувство ;
Зад луната е скрит
Някой стар и напуснат,
Боже мой, с мрачен вид!

Господ няма ли? – вик съм.
Ти какво си? – Ах, да!
На фантазии – липса,
Над луд огън – вода.

А пък двама сме шифър .
Не! сърце върху длан.
Но дали ни простиха
Нощта будна – не знам.

113. Трета нощ

Пусти дъжд, вече трета нощ нижа му стих,
Рими пращам по капките хладни.
Да не бе приказливец – мил, омаен и тих,
А пък той – като върл безпощадник
Без насита ме бутне в гьол от срички – сама,
Както мога – така да се справям,
Многоточия, питанки сипне в здрач и тъма
И, току виж, че взел ми и здравето…
С тези вещи безсъния виждам приказна кал,
А пък тя си е – кал до колене,
От ветрищата синкави хрипкав тон ми е дал –
Да съм чайка с крилонаранено.
…шипка, трънка, надирям, а – не исках така.
Нейде лодка е в трески разбита,
А пък аз пиша тук с треперлива ръка –
В този дъжд са знаменияскрити.

До поанта не драпам – тя е дим,водовърт,
Самота – галактическа бездна.
Боже, дай вместо нея лъч-рефрен от бакър –
Всеки хлип под дъжда – да изчезне.
114. Чужди прегръдки

Този вятър ревнив, виж, той също е стих.
Ала знам – ти не би го харесал,
Затова всички строфи мерих, шерих и ших –
в тях да няма въпроса :“Къде си?“

И така си редя – боровинки, цветя,
Звездни шипки в мъглици  подлунни,
Сякаш в някакъв шемет – в синкав блян си летя,
А съм всъщност – цигулка безструнна.

На кого ли му пука вън, че римният дъжд
Цял ден тропа в рефрен безпощадно.
Той отдавна си знае – ти – фаталният мъж,
Пак във чужди прегръдки ще паднеш.

Подир Нарциса – Ехо – пак насън ще търча,
но наяве ще сипя блещунки,
ах, защото не бива в стих – пелин да горча,
Режисирам си – нова сапунка.

Малко трудно е – с липсващ най-главен герой.
Междувременно мигам фантазно,
А нощта тюркоазна ме пита – че кой
За любов след раздяла – приказва?

115.Шепа дим
В теб разпознавам елф и принц и маг,
поискам ли момента да отключа,
докато ти невидимия праг
на делника заливаш като ручей
в задъхващ блян и в приказнилъжи.
Отгде ли си разбрал, че ги обичам?
А всъщност само обичност важи,
Щом шифъра им цели нощи сричам.
Това е точно онзи твой портрет,
Който прие със скок във виртуала.
Кюмпютърно твориш от пет до пет
Прозрачен лес и мисли за Граала
Или каквото хрумне ти в нощта
На Вси Светии внятно и невнятно.
Обаче аз съм клонка без листа,
Не голи сториш с мисъл благодатна.
Компютърно ли днес да помълчим/
Или да се алутаме в тирета
И буквички сакрални – шепа дим,
Която все пак топли, но не свети.