Морков пай

Веднъж се събра Матрьона Макаровна (за съселяните е просто Макариха) да отиде при лекаря. В тяхно село нямаше лекар, а само в съседното – пет километъра ходене.
Приготви се още вечерта: испече морков пай, сложи го в кошницата. Също там сложи кокошка, яйца, шише ракия. Ами как без това? Все пък е дохтур. През своите 80 години Макарихата усвои, че без подарък нищо не се прави.
Събуди се в пет часа сутринта, свърши си стопанската работа, сложи най-хубавата си кърпа, прекръсти се и тръгна.
Минава около съседската къща, а там дядо Иван седи на пейката. Макар че по-точно – наполовин лежи си. Шапката му се измести на една страна, очите му се притворени, а хъркането му и мъртвия може да вдигне. Още малко – и ще падне на земята. Наближи се при него Макарихата:
 - Ване бе, Ване!
 - Хр-р.
 - Дядо, ставай. Вече е сутрин.
 - А? Кой си ти бе?
 - Матрьона съм. Ти какво бе, съвсем ли си поглупял? Комшиите не познаваш вече?
 -А-а! Гледай ти, наистина е Матрьона Макаровна със собствена персона. А пък е нагиздина, погледни я. Шалчето и с пискюли, чисто е мадама!
 - Каква пък съм ти майка бе, стар пън. Ние сме връстници, а ти пък - майко!
 - Да, бабо, глуха си станала. Закъде ли си тръгнала де?
 - Отивам си.
 - Нима се събираш да умреш?
 - Още не, но само като ти видя мутрата - и след това да умреш не е грях. При дохтура отивам, в съседното село.
 - При фершала ли? Какво ти стана?
 - Със себе си ли? Морков пай.
 - Колко си глуха, бе. Питам те какво ти става.
 - Че ти казвам бе – морков пай.
 - Да-а, старице, добре ти е заплющило ушите. Какво те боли? – крясна дядото.
 - Обессилих се. Ето събуждам се, прозявам се само и толкова.
 - Как така?
 - Ами е така. Нищо повече. Нямам сили.
 - Ето какво е. Да, тогава наистина – само при дохтура. Ама със себе си какво носиш? – погледа на Иван се спря върху кошницата, от която показваше се внушително по размер шише ракия.
 - Морков пай.
 - Ето го каза. Пая ще е потребен, ама пък ракията на фершала защо му е? Не можеш ли да оставиш на мене шишето за съхранност?
 - Виж го ти този душманин, какво е намислил! До виждане.
 Макариха рязко се обърна в посока на съседното село. Не знам за останалото, ама краката и бяха здрави и читави. По пътя си спомняше как млада девойка бягаше по същия път на танци. А киното! Също е събитие. Да-а, весело време беше.
Ето така, размишлявайки, към обед бабичката пристигна в съседното село. Влезе в местната клиника и веднага се упъти при лекаря. В кабинета на масата седеше интеллигентен на вид «дохтур».
 - Да бе, денди, дребничък си, но нищо страшно, не се събирам да се омъжвам с теб – помисли си тя.
Лекаря се откъсна от своите бележки и внимателно изпогледна бабата чрез много дебелите си лещи.
 - Какво ти става, миличък? Очите ти са на път да паднат. Всичко е вашият прехвален град! Здравословна храна, сигурно, никога не си виждал, затова очите ти изпъкват.
 - Бабо, то аз трябва да питам: «Какво ти е?»
 - С мене ли? Ето тук – тя посочи кошницата – морков пай.
Челото на лекаря се покри с пот, а очите станаха още по-големи.
 - Ти, скъпи, не се напъвай така, очичките сега трябва да ги пазиш.
 - Какви очички? Аз питам, какво ти става?
 - Морков пай – рапортува Макарихата.
 - Ясно е, проблем със слуха. Какво те боли, бабо? – изръмжа силно лекарят.
 - Само че сутрин, като се събуждам, прозявам се-прозявам се – и толкова. Нямам сили.
 - Отидети си да се наспите, бабичко.
 - И това всичко ли е?
 - Да.
 - Ами с подаръците какво ще правим? – тя жалостливо погледна в големите, като ябълки, очите на лекаря.
 - Не може!
 - Не знам, какво ви се полага, ами морковият пай го опитай.
 -  - Е, старице – махна с ръката си лекаря – оставяй екстрите си, а сама си тръгвай за вкъщи да спиш - не трябва с подобни глупости да бягаш при лекаря.
 - Е, добре, поне не напразно съм дошла тук.

Превод Виталий Райнов