Иван Динков. Поэма

ПОЕМА

Ах, тая дума - омъчнен, - изречена
от някаква жена - навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече - сега, сред лайката!
Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода - новият,
през нивите на Блатница - размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец - въздухът и млякото,
преглеждането - сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
"Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата."
Сега - когато ти си на платформата,
сега - когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.
Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е - до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете - ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги - заполнени
по клоните на орехи и брястове:
"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?"
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.
Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм - защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се - приведена, почернена,
Тодора - твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога - от Рашовци до Мърховци,
а някога - от Кутовци до Плачковци,
а някога - по плочници и мъхове,
блещукаха обувките й лачени!
През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият -
преди да сложа име на поемата.
Снегът е сух - пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората - скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е - в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял...
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам - думите
на яростната глутнижа на точките!
И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.
Поставят те - о, тоя ! - на масата,
на нашата, на дъбовата - дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.
Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз - българският поданик на страстите,
аз - българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брад на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия накога умората
и пламна пак от чистите ни истини.
Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: "Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде."
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми - в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени -
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.
По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост - да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са - есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.
Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.
И ето я оная - ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни -
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нащарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър - пада нянак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги -
един от друг, налбантине, нас двамата.
Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега - когато тържествува здравеца,
сега - когато е на власт ракията,
сега - след твоята шега: "Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?" -
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си - без дългият,
за който още разговаря София,
и - струва ми се - вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.
Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.


    ПОЭМА
               
         Из   Ивана  Динкова

Загадочен  прекрасный  пол...
Сестрицы,  матери  и  жены
В  сакральном  деле   искушёны
Как  Пан,  как  ветреный  Эол
Судьбу  пытают  у  ромашки
И в  гуще  из  кофейной  чашки.

Мужчины,  те  что  на  заводе,
Во  Пловдиве,  в  Пазарджике
Не  ворожат  при  всем  народе
И  не  гадают  по  руке.

Не  одурманит  их отрада
Села  Смилец, где  молоко
Как  ароматное   клико
Из пряных  гроздей  винограда.

Мое  словесное  искусство,
Мой  гений,  мой  бессонный  бес
Рождает  призрачное  чувство
Причастья  таинствам  небес.

На постаменте  восседая
От  равнодушных  в  стороне,
Эвтерпа – девочка  седая –
Приподнялась  навстречу  мне.

В  свои  владенья  вовлекая, 
Метнула  сполохи  огня
И,  настороженно  лаская,
Взглянула  косо  на  меня.

С  кифарой,  в  мантию  одета,
В  венке  из роз  и  алых лент…
Я  из  окна  кабриолета
Гляжу  на  древний  постамент.

К  нему,  жонглируя  слогами,
Бряцая  ритмами  стиха.
Я – недостойный  сын  греха -
Бреду  цветущими  лугами.

От  слов  пьянея  без вина,
Сбиваю  бисерные  росы,
И  задаю свои  вопросы…

Они  как  мухи  или  осы
Снуют  над  лежбищем  слона.

От  Бахуса,  как  от  чумы,
Не  прячусь  истово  и  пылко…
Вот  ветхий  камень  у  корчмы
И  рядом  первая  бутылка.

Сургуч  её  разворочу,
Запоры  винные  порушу
И  вдохновению  вручу
Свою  отчаянную  душу.

Мозжат  суставы  в  ноябре.
Слепые  тучи  телесами
Ползут  над  стылыми  лесами
И  зависают  на  горе

Бедой  беременны,  виной
Болгар, что  листьями  мятутся…
Не так  ли  падают  и  бьются
Плоды  лещины  осыпной?

Скажите,  братья,  вы  ли  это?
- Безмолвие  бараньих  стад…
Унынье,  тупость  и  разврат,
И  ночь  без признаков  рассвета.

На  зло  пенять  своим  врагам
И  блеять – стыдно  вам,  поверьте…
Но  я  молюсь  святым  Богам,
Чтоб  жалких  вас  спасти  от  смерти.

Улыбкой  лжи  правдивых  уст
Шучу,  блудливо  улыбаюсь,
В  народном  творчестве  стараюсь
Найти  порывы  добрых  чувств.

Ведите  линию  свою
От  Маркови  до  Такерите,
Тодора   святостью  живите,
Свободомыслие  храните
В  родном  поруганном  краю.

Его  невеста – наша  мать - 
В  убогой   рваной  плащанице
Заключена  в  глухой  темнице,
Чтобы  за  грешных  нас  молиться,
За  нас  мученья  принимать.

Её   покровы  пожелтели,
Огня  былого  нет  в  очах,
Клубится  скорбь,  дымится  прах
Над  струпьями  на  гнойном  теле.

Я  сердцем  с  ней  неразделим,
Как  улица  с  глазами  окон,
Как  с  небесами  Херувим
В  своём  парении  высоком.

Как  Рашховцы  и  Марховцы
Сплетают  улиц  руки-плети,
Сплелись  и  мы  тесней  спагетти,
Как  Кутовцы  и  Плахтовцы.

Я  слышу, как  по  мшистым  кровам
Камней
      звучат  ее  шажки,
В закатном  пламени  багровом
Мерцают  лаком  башмаки.

Крестами  маковок  соборных
По  черни  золотом  метет…
То   в  знаках  литерных  наборных
Созрел  её  мятежный  плод.

На  вид  беспомощный  и  хрупкий,
Но,  обретая  смысл  и  толк,
Вовсю  показывает  зубки,
Как  молодой  голодный  волк.

Прозрачна  твердь  перста  поэта –
Провидца  замыслов  и  тем.
На  грани  темени  и  света
Одушевлением  согрета
Мерцает  скань  его  поэм.

Воображения  зарницы
Неслышно  падают, как  снег,
На  складки  платья,  руки  лица
Чтоб  умереть  и  вновь  родиться,
И  снова  длить  короткий  век.

Над  жерновами  вдохновенья
Свет  с  тенью  выстелил  кресты,
Сплетая  видимые  звенья
Неприхотливой  красоты.

Неверующим 
       знаки  эти
В слепящей  мгле  не  различить,
Но даже  к  ним  в  лучистом  свете
Струится  праведная  нить.

Неслышно  аисты  слетают
С непостижимой  высоты,
В  их  клювах  истины  цветы
Как  в  марте  крокусы  сияют.

Вотще.  Не  тронет  вещий  стих
Слепых 
    ни днем, ни  темной ночью.
Я  яростное  многоточье
Строчу,  задумавшись  о  них…..

Им  в  наших  гнёздах  места  нет,
Как  нет  делам  их  благодати.
Некстати  их  словесный  бред
И  поза  их  совсем  некстати.

Убог  и  низок  их  полет,
Пыл  убеждений – только тленье
Кострища
      в  узище  гниенья
Смердящих  топей  и  болот.

Теперь  о  личном…  о  себе.
Удел  певца – мое  орудье.
В  недавнем  прошлом  словоблудье
Предпочитал  любой  борьбе.

Не  обвинял  и  не  судил
Довольных   кухонным  ворчанием,
Многозначительным  молчанием
Несправедливость  обходил.

Но  свежий  ветер  перемен
Расставил  знаки  препинанья
И  осветленное  сознанье
Поднял  с  услужливых  колен.

Хранит  осенняя  листва
Свои  увядшие  секреты.
Звезда  Тодора  до  рассвета
Горит  огнями  торжества.

Крепки  серебряные  нити
Судеб,   но  труд  спасет  от  пут.
Просите,  требуйте,  молите
И  вас  услышат  и  поймут.

Возжалуйтесь! 
          Отцы  и  деды
Тропой  неторною брели…
И  что  в  итоге  обрели? –
Страданья,  горести  и  беды.

Удел  скота  и  нрав  зверей
Кузнец  Тодор  согнет  подковой
И, осветив  надеждой  новой,
Подвесит  счастьем  у  дверей.

Не  данью славы или  моды –
Грозней  тернового  венца
Сиянье  гордое  свободы
Сжигает  мысли  и  сердца.

Да  станет  каждая  строка
Баллады - 
        огненной, палящей,
Метафоричной,  настоящей, 
Зовущей  и  животворящей
На  все  грядущие  века.

За  слоем  слой  снимаю  пепел
Былых  веков,  былых  судеб,
То  ледяных,  как  зимний  ветер,
То  тёплых,  как  домашний  хлеб.

Стараюсь,  истине  в  угоду,
Ни  дел,  ни  слов  не  обойти.
Чтоб,  препарируя  пути,
Свободу  мысли  обрести
И  передать,  преподнести,
Свой   дар,  болгарскому  народу.

Чтоб  через  сердце  пропустить
Цветенье,  рост  и  увяданье,
Чтоб на  пределе  состраданья
Всему  поверить,  всех  простить.

Моя  Болгария,  живи!
Твоя  звезда  неугасима.
Моя  душа  неразделима
С  твоим  отчаяньем  любви.

Хочу  прореять  над  тобой
Как  ветер  преобразований,
Перед  лицом  чинов  и  званий,
Чтоб  страхи  алчущей  гурьбой,
Что  с  детства  вдалбливались  в  нас,
Ушли  из  памяти  и  глаз.

Гнетут  меня  воспоминанья
О  творчестве  кривых  зеркал,
Чей  лживый,  яростный  оскал
Дробил  трусливое  сознанье,
Чтоб  компромиссные  пути
Словесным  узникам  найти.

Стыжусь  тебя,  моя  эпоха,
Твоих   угодливых  манер
Понятных  всем  в  БНДР,
Стыжусь  написанного  плохо.

Прошла  гроза…  и  свет,  и  громы
Взметнулись  радужной  дугой…
Я  сын  страны  своей,  я  дома
И  не  мечтаю о  другой.

Бегу  двусмысленности  лживой.
В  упор  на  истину  смотрю
И  откровенно.  и  правдиво
С  моим  народом  говорю.

Напитываю  ядом  всласть
Свои  хореи  или  ямбы,
И   не  слагаю дифирамбы
Имущим  деньги   или  власть.

Горжусь  участием  в  борьбе
С  одряблостью  политиканов,
С  чиновной  тупостью  баранов
Самодавлеющих  себе.

Нуждается  в  стобычьей  тяге
Освобождённая  земля.
Её  цветущие  поля
Ждут  солнца,  ласки,  тёплой  влаги.

Ревущей  техники  парад,
Моторов  мощное   вращенье
Предвосхищают  превращенье
Болгарии  в  цветущий  сад.

Пусть  снег  забвения  заносит
Тех,  чья душа черным  черна,
Кто  Сатану  и  Бога  просит
Вернуть  былые  времена.

Пойдут  направо  ли,  налево –
Всё  не  найдут  прямой  стези…
Тодор,  орудиями  гнева
Отметь  их, 
         в  сердце  порази!

В  народе  тени  их  не  в  моде,
Истаяли,  простыл  и  след.
Лишь  Марквичек  уныло  бродит
По  кладбищу  минулых   лет.

Облезший,  тощий  и  убогий
Всё  ищет   плешку  для  треноги.

Герань  надежды  зацветает
И  тосты  новые  звучат.
И  старость,  маленьких  внучат
Под  песни  новые  качает.

Меня  упрёк  не  возмущает
В  долготерпении  бумаг.
Страдавший  много,  всё  прощает, 
Понявший -  критике  не  враг.

Сарказмов  снежную  лавину,
Свой  гений,  творческий  огонь
Отдать  на  суд  ваш  не премину,
С кошачьей  преданностью  спину
Не  выгибая  под  ладонь.

Прогресс,  компьютер,  интернет –
Залог  кипенья  и  броженья.
Аз  есмь  творец!   Мне  дела  нет
До  властного  предубежденья.

Сквозистый  льющийся  рассвет
Сведет  на  нет  душок  кулисный,
Застойный  запах  ненавистный
Унылых   драм  и  оперетт.

Невосполнимо   исчезают
Властей  чернильные  права –
Созданье  адово…
               Слова
Не  рвут  из текста,  не терзают.

Как  ледники  Болгарских  гор,
Поэзия  в  цветах  из  света,
Плывет  над  зеркалом  озёр
Пушистым  облаком  одета.

Снежинки  истины  мятутся,
Летят,  как  стая  лебедей,
И  осветляя  мир  людей,
Навеки  с  ними  остаются.
 
Мягки,  как  матери  улыбка
Над  чадом,  спящим  в  уголке,
Зажавшем  зернышки  в  руке,
Что,  как  серебряная  рыбка,
Мерцают  в  детском  кулачке.