Кой ще съумее да удържи регионалните кланове?
Интервю с Алишер Таксанов, политически имигрант, живеещ в Швейцария относно ситуацията в Узбекистан след смъртта на президента Ислам Каримов.
- Считате ли, чe не решаването на проблема с наследяването на властта остава една от най-важните заплахи за националната сигурност и защо?
- Узбекистан е държава, създадена през 1924 година на териториите на три средноазиатски кралства - Кокандското и Хивинското ханство и Бухарския Емират, което именно е определило формирането на регионалните кланове и тяхното присъствие в централните органи на властта. Комунистите са отчитали този факт, считайки го за отживелица от „миналото” (въпреки, че фактически именно при тях родово-племенните отношения се трансформират в териториална семейственост) и затова равномерно са „разполагали” представителите на въпросните елити в правителство, партиен и стопански апарат. Към 60–те години се сформират следните кланове: Ташкентски (столицата и две области), Самаркандско-Джизакски (четири области), Андижански (три области), Сурхандарьински (две области), Хорезмски (една област и една автономна република). Техните представители работят като ръководители и заместници в министерства, ведомства, парламент, Министерски съвет, ЦК на Компартията на Узбекистан, местни органи на властта и т.н. Такова разпределение се запазва и в периода на независимостта, наистина, възможностите на повечето кланове са орязани, а на политическата арена излизат два съперничещи си елита – на ташкентци и самаркандци. Ислам Каримов, който е родом от Самарканд, осъзнаваше силата и възможностите на клановете, и затова винаги е лавирал между тях, без да позволява на единия да се издига над другия. Подобно нещо е означавало заплаха за неговата власт. При това той умело ги настройва един срещу друг, за да не се обединят, да не организират „дворцов преврат”. Неговата смърт беше предсказуема, но клановете в течение на седмица не можаха да поделят властта, тъй като цялата политическа машина в Узбекистан е не балансирана и се опира на единоначалието на президента. Държавата се формираше на вертикала на властта, основаващ се на Ислам Каримов. Даже неговите държавни съветници (сътрудниците от президентската администрация) имаха повече власт и пълномощия, отколкото министрите и хокимите (регионалните ръководители, губернатори, кметове), макар, че никога не са издавали заповеди и постановления. Парламентът и съдилищата оставаха вторични в системата за управление, изпълнителната власт (президент и премиер-министър) беше най-главното звено във веригата на властовите решения. В страната съществува цензура върху СМИ, опозицията като такава не съществува - всички независими политици и дисиденти са репресирани, парламентът се състои от послушно болшинство, четирите партии боготворят президента, а президентските избори напомнят цирк. Цялата сила е в полицейския репресивен апарат. Запазва се тоталният контрол над Интернет и преместването на гражданите (регистрация и жителство). Корупцията и сенчестата икономика са достигнали до небивал размах.
Поради социалната и икономическа нестабилност, в консервативната среда на населението съзряват мисли за преформатиране на държавата в теократична, и затова тук се създават нелегални екстремистки течения и организации. Част от хората се сражават на страната на Ислямското движение на Туркестан в Афганистан, а друга част - в Сирия под знамената на ИДИЛ.
Конституцията, която сама по своята същност е несъвършена, притежава значителен брой недостатъци (напр. не гарантира баланс и взаимен контрол на отделните власти), не веднъж е била нарушавана от Ислам Каримов, считал, че неговите лични интереси са над закона. Например, невъзможно беше да се обяви импийчмънт на президента (в последните версии, допълнения – вот на недоверие е възможен само по отношение на премиера), а Олий Мажлис (парламентът) може да бъде разпуснат с решение на президента. Основният закон не предвижда не само продължаване на пълномощията за допълнителен срок, но и избиране на поста държавен глава повече от два пъти подред. Въпреки това, Ислам Каримов е продължавал своите пълномощия през 1995 г. (с 5 години), през 2002 г. (от 5 на 7 години), участва в трети и четвърти президентски мандат (през 2007 и 2015 г.). Нещо повече – със закона „За гаранциите за дейността на президента” той е освободен от наказателна, гражданска и друга отговорност за времето в което е на длъжността, което е явно нарушение на Конституцията. Така Ислам Каримов за 25 години е създал деспотична, авторитарна система, и с неговата смърт съществуващите вътрешни заплахи придобиват нова сила. Оказва се, че има достатъчно на брой високопоставени чиновници, които се стремят към властта. Конституцията за тях не е пречка.
- В какво се състои влиянието на клановете при сложилата се в страната политическа система – имам предвид неограничената роля на президента, функционирането на законодателната и изпълнителната власти и почти пълната незабележимост на партиите, както на управляващите, така и на опозиционните. При какви обстоятелства нараства или намалява ролята на клановете и да какви последствия може да доведе всичко това – за страната и за съседите?
- Към средата на 2000-те години във властта се оказаха три големи клана. Парламентът (двупалатен), се представлява от ташкентците, премиер-министърът Шавкат Мирзияев е считан за лидер на самаркандците; МВнР и Централната банка са под контрола и влиянието на Самаркандско-Джизакския клан, а Службата за национална сигурност (СНС) и Министерството на отбраната — на столичния. Държавният митнически комитет и Генералната прокуратура — на андижанците. Между другото, от самаркандците са отнети две важни ведомства — Министерствота на финансите и МВР, и този елит е лишен от лостове за икономическо и силово влияние. На премиера Шавкат Мирзияев се налага да установява връзки с ръководителя на СНС Рустам Иноятов, който формално е считан за ташкентец, макар че на практика е от Сурхандарья. Затова Иноятов не счита себе си за длъжен да бъде верен на един клан и спокойно гарантира прехода на властта след смъртта на Ислам Каримов към премиера, въпреки че това е нарушение на Конституцията. Междувременно, клановете още от началото на 2000-те започват да се размиват и концентрация във властта и влияние върху националните ресурси получават неформални финансово-промишлени групи, контролиращи добива на злато, преработката на памук, транспорта, банките, търговията, вносно-износните операции, строителството, индустрията със строителни материала, нефтохимията, енергетиката, водните ресурси и аграрния сектор. Именно те разпределят държавния бюджет.
Непрозрачни са всички финансово-стопански операции. Така например, в Ташкент е построен абсолютно ненужния Дворец на Международните форуми за 300-600 млн. щ.д., а изпълнител е фирмата „Зеромакс”, принадлежаща на голямата дъщеря на президента Гулнара Каримова. От 2013 г. европейските страни водят наказателно следствие по отношение на Гулнара по обвинение в корупционни сделки, нейни активи на стойност $1,2 млрд. са замразени в банки в Швейцария, Франция, САЩ, Латвия и др. страни. Със своите рейдерски завземания на печеливши сектори на икономиката Г. Каримова провокира конфликт между президента и чиновници, в частност, с Ш. Мирзияев, вицепремиера Рустам Азимов и ръководителя на СНС Рустам Иноятов. Това те и го припомниха след кончината на президента. В частност, Ш. Мирзияев, изразявайки съболезнования на роднините и близките, не споменава голямата дъщеря на Каримов, а самата тя е под домашен арест. По други данни, е започнала „проверка” на стопанската дейност на транспортно-логистичната компания „Абу-Сахий”, която има изключителното право за внос на стоки за широка употреба, - това е „рожбата” на малката дъщеря на президента Лола Тилляева-Каримова; вероятно фирмата ще премине под управление на нов стопанин.
Въпреки че Ислам Каримов биологически е бил мъртъв на 27 август, официално е признат за такъв едва на 2 септември. През това време се води упорита борба между елитите, чиновниците, клановете и финансово-промишлените групировки.
На 8 септември Кенгаши от Горната и Долната палати на Олий Мажлис избират за Временно изпълняващ длъжността (ВРИД) на президента Шавкат Мирзияев, като с това нарушават редица членове на Конституцията. (Член 96 пряко указва три месечно изпълнение на длъжността на президент само от председателя на Сената, който е Нигматулла Юлдашев, родом от Ташкент. Той, обаче, си прави самоотвод и така предизвиква конституционна криза. Проблемът е разрешен не от Конституционния съд, а от Олий Мажлис, назначавайки за ВРИД президент Шавкат Мирзияев.
С това кризата преминава в политическата плоскост, защото като премиер Шавкат Мирзияев се подчинява на парламента (сенаторите биха могли да обявят импийчмънт), но като ВРИД президент, той придобива власт над Олий Мажлис-а (президентът има право да разпуска парламента). В резултат на това е нарушен балансът в клоновете на властта и в ръцете на Ш. Мирзияев се концентрира цялата изпълнителна власт. В негово подчинение са не само министерства и ведомства, но и териториалните органи на властта и, естествено, силовия блок, ставайки Върховен Главнокомандващ. Съгласно Чл. 92 от Конституцията, Ш. Мирзияев е длъжен да положи клетва, но Конституционният съд не провежда въпросната процедура, което демонстрира пълната нелегитимност на дадената фигура като държавен глава. От своя страна Чл. 91 забранява на президента да има друга държавна длъжност. Това означава, че Ш. Мирзияев е бил длъжен да снеме от себе си пълномощията на премиер-министър, което и до момента не е направено. Това, че парламентът формално и даже равнодушно подхожда към този проблем, свидетелства не само за аполитичност и безволие на сенаторите и депутатите, но и, че реалната власт е у ръководителя на СНС.
В последните дни Рустам Иноятов изведнъж се активизира като публично лице, например на 13 септември е приел ръководителя на МВР на ОАЕ - шейх Сейф бен Заед ал-Нахаян и го е съпроводил до гроба на Ислам Каримов в Самарканд, въпреки, че това не влиза в неговата сфера на дейност. По-рано се е срещнал с президента на Русия Владимир Путин, с когото, както говорят експерти, е водил преговори за транзита на властта в Узбекистан. Именно той е оказал натиск върху председателя на сената Н. Юлдашев и парламентаристите, които без обсъждане и дискусии са утвърдили Ш. Мирзияев при формулировка, която няма правна стойност: „...взимайки под внимание необходимостта от запазване на стабилност, гарантиране на обществената сигурност и правовия ред, ефективното решаване на най-важните въпроси на обществено-политическото и социално-икономическото развитие на страната в сегашните условия...”
Подобни тенденции показват, че се запазва авторитарността на системата и нелегитимността на всички политически процеси. Репресиите остават. СМИ не изказват недоволство, а изпълняващите ролята на „тролове” активно защитават Ш. Мирзияев в социалните мрежи. Известната певица Юлдуз Усманова е обявила война на опозицията и е заявила, че тя е с „народа”, т.е. с действащата власт.
Същевременно Ш. Мирзияев връща във властта хора, които по-рано са уличавани в корупция: длъжността на вицепремиер получава Абдулла Арипов, обвинен в подкрепа на мошеническите операции на Гулнара Каримова.
Узбекистан тръгва по туркменския сценарий, при който след смъртта на Сапармурат Ниязов, пълномощията следваше да преминат у председателя на парламента Овезгельда Атаев, но той беше арестуван по изфабрикувано обвинение, а вместо него назначиха за ВРИД президент министъра на здравеопазването Гурбангула Бердымухаммедов, който и до сега е държавен глава. Този специфичен път демонстрира не само същността на източния деспотизъм, но и невъзможността за реализиране на демократичните принципи в Средна Азия.
Оживява се и задграничната опозиция. Впрочем, сега тя е активна в социалните мрежи и на пазарите в Узбекистан (пазарът е специфична форма на СМИ на Изток). Това с особена сила важи за Народното Движение на Узбекистан, в което ръководител е лидерът на партия „Эрк” („Воля”) Салай Мадаминов, представител на хорезмския клан. С. Мадаминов вече заяви своето желание да се включи в политическата борба в Узбекистан, ако новите власти му разрешат да се върне и му гарантират безопасност. Следва да се отбележи, че такава възможност макар и да съществува, е незначителна. На новите лидери не е нужен стар конкурент, който по някакъв начин, според тях, е свързан с нелегалните екстремистки течения.
Друга сила в политическата борба стават нерегистрираните религиозни течения, част от които вече поддържат ИДИЛ. Та нали около хиляда узбеки понастоящем се сражават в редовете на терористите в Близкия Изток, и именно тези хора могат да изградят бойния гръбнак на екстремистките организации. Своята дума може да каже и Ислямското движение на Туркестан (Узбекистан), което е значително отслабено и редиците му са пооредели след атаките на американците в приграничните пакистанско-афганистански територии.
Следва да се отбележи, че религиозният фактор през последните години в Узбекистан значително се е усилил, влиянието на ИДИЛ се е разширило, особено в Ферганската долина. Възникнали са идеи на сепаратизъм, в частност, налице са сведения, че в Каракалпакстан отново се възраждат движенията „Олга Каракалпакстан” „Эркин Каракалпакстан”, чиято цел е независимо развитие от Узбекистан (впрочем, рамките на федерация позволяват това да се осъществи на напълно легална основа).
Ако сепаратистки тенденции започнат да се проявяват в този момент, поради изчезване на „центробежните сили”, ще възникнат центростремителни сили и една след друга ще си отидат Бухарската и Самаркандската области, Хорезмската област и Каракалпакстан. Ще ги последват, естествено, още три области от Ферганската долина. И това не е съвсем хипотетичен сценарий, всички условия за неговото развитие са създадени именно в периода на управлението на Ислам Каримов. Въпросът е в това, кой от сегашните ръководители ще съумее да удържи регионалните кланове.
- Все пак – Мирзяев, Азимов или трети вариант? Вашите лични предпочитания?
- Централната избирателна комисия на Узбекистан обяви за провеждане на избори за президент датата 4 декември. Според Чл. 24 на Конституцията „право на издигане на кандидат за Президент на Република Узбекистан имат политическите партии”, и вече Либерално-демократическата партия издигна за свой кандидат Шавкат Мирзияев, а партия „Миллий тикланиш” („Национално възраждане”) своя председател Сарвар Отамурадов. Следва да се очаква, че Народнодемократическата партия ще предложи председателя си Хатамжон Кетмонов, Социалдемократическата партия „Адолат” („Справедливост”) - Нариман Умаров. Числеността на партиите варира от 38 хил. до 300 хил., въпреки че никъде официално не се публикуват партийни списъци. Нещо повече, техните партийни интернет-ресурси и до сега са бледи и малоумни, в някои няма даже сведения за лидерите. Печатните издания също нямат особено влияние сред населението заради своята едностранчивост при осветяване на темите и липсата на остри статии, повдигащи злободневни теми. Нерегистрираните партии (като „Озод дехконлар” – „Свободни селяни”, Партия на аграрниците и предприемачите), забранените (партия „Эрк”) няма да бъдат допуснати до надпреварата. Това означава, че изборите ще преминат по същия сценарий, както и по-рано: реална сила остава Ш. Мирзияев, а останалите участници са само статисти.
За 25 години само двама души открито са заявявали своите претенции към висшата длъжност в страната - Салай Мадаминов през 1991 година, срещу когото по-късно възбудиха наказателно дело, и Санжар Умаров, лидер на движението „Солнечный Узбекистан”, когото през 2005 година арестуваха по фалшифицирано обвинение и му беше присъдена дългогодишна ефектива присъда (след няколко години беше помилван и пуснат да емигрира в САЩ).
Други персони не са „ритали срещу ръжена” и не са имали роля в политически ангажирани избори. Така например, на изборите през 2007 година за опоненти на Ислам Каримов бяха назначени трима души — Аслиддин Рустамов (Народна демократическа партия на Узбекистан), Дилором Ташмухамедова (Социалдемократическа партия „Адолат”), Акмаль Саидов (от група общественици), които по всякакъв начин демонстрираха своето нежелание да станат държавни глави. На изборите през 2015 г. същите фокуси бяха осъществени и с тримата поредни „опоненти”, също отблъсквали властта от себе си - Хотамжон Кетмонов от НДПУ, Наримон Умаров от „Адолат” и отново Акмаль Саидов, само че този път - от партия „Миллий тикланиш”. В резултат на това, винаги е „побеждавал” Ислам Каримов.
Що се отнася до междуклановите противоречия, те ни най-малко не са отслабнали, просто лидерите на някои групи са взели тайм-аут и изчакват. Възможно е да е постигнат някакъв компромис, в частност – за министър -председател ще бъде назначен Рустам Азимов, лидер на Ташкентския регионален елит. На заседанието на двете палати на парламента той, между другото, подкрепи Ш. Мирзияев за ВРИД президент. Така той няма да е кандидат за най-високата длъжност, задоволявайки се с това което има и може да получи в резултат на сделката със самаркандците.
Другие статьи в литературном дневнике:
